сряда, 22 юли 2015 г.

ЗА ВАПЦАРОВ - ОТНОВО . . .




IN MEMORIAM
23.07.1942 - 23.07.2015.
© 1997 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ТЪРГОВЕЦЪТ НА ЛУК НА ЕДРО
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

. . . миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

ВСРЕД СЪСЪК на самоубийствени мелодии, ориентал-сериали, литературни приумици - и уж – авангардни прозрения за бъдно и настояще; кенефът - като национален флаг; рядко някой си спомня знаменитите “МОТОРНИ ПЕСНИ” (Самоиздат 1940., печатница “Андреев и Йотов”, София!), на Никола Йонков ВАПЦАРОВ. Завещани - всинца нам - от национален гений с очарователна самоубийствена лекота. Не зная, дали Вапцаров - все още - се изучава в училищата. Това, което днес имаме за училище, е нищо повече от хаос, болка, борса и абсурд. Но се знае, че тесен кръг хора на морето продължават със спомен - и почит. Тези остатъчни люде не допуснаха, неговият скромен бюст във Варна, да бъде поруган – не се осмели никой! - като успяха и намериха сили да бъде преместен при вълнолома на Стара Варна. Там светците там станаха двама.

ПРЕДИ ДВАДЕСЕТИНА ГОДИНИ ЗЕМНО ВРЕМЕ, един от блюдолизците на две съдбовни епохи, успя да оплюе националният нещастник, идеологическото недоразумение на небрежно организираната Българска Антифашистка Съпротива - Никола Йонков ВАПЦАРОВ. Познавах този човек. Никога не запомних неговото име. Едва ли някога бих докоснал въпросната дълбоко комплексарска книга. Народът - а такъв все още има - отминава подобни поругавания с погнуса. Жестокото в случаят е, че някой пореден подходящо промит преподавателски мозък, би могъл да натика тази книга в ръцете на деца. А с тях – днес – какво ли не – що ли не!?!
За блюдолизците, народът e казал, казва, и ще продължи да казва: белязани Господу Богу. Дали не е дошло време - да се вглеждаме именно в това? Налице са нови, още по-моторни времена. Още по-вапцаровски, откровено поетически. Още по-социално-несретни. Следователно - отново ще има "Моторни песни". Още по-моторни, бих казал.

ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТТЯХ ГОДИНИ НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК, съвременниците на Никола Йонков ВАПЦАРОВ, все още са живи-здрави - крайно пестеливи в спомени. Не всички са на ръководни позиции, но повечето - общо взето - са. В служебните им досиета задължително личи: "СЪВИПУСКНИК НА ВАПЦАРОВ". Но, за това - прекалено рядко се бият в гърди. Тук – там, срещнат ли местен поет, няма да пропуснат, да го напомнят. Посочвайки, че макар директори по различни направления в корабостроенето и корабоплаването на НРБ, (1944 - 2000л!?!), яръкият спомен – стояли са на един чин, не престава да ги топли. (И разтреперва!) Пестеливи напомняния - повече от подозрителни. За поетите. Не и за останалите. Които не престават да свиват рамене - мне все равно.

НЕОТДАВНА, край една кофа за смет, открих портрета на един подобен СПОМЕНАДЖИЯ – в златошита царска капитанска униформа. В златошита пелерина. В златошита фуражка. Със сабя при нозе. И очарователна съпруга в бяло. Този вечно мрачен някога човек, бе погинал при нещастен случай в местната корабостроителница. Съвсем случайно. Огледах се, па прибрах миризливият портрет за у дома. Портретите избягват да говорят. Сторят ли го - завонява страшно. Българинът харесва да разточителства с онова, което притежава. Далеч преди да го е оценил по същество. Опазвайки го от погледите на Обществеността. Срамлив човек е, нашият принудително Нацивилизован Инженер Ганю БАЛКАНСКИ!

ПАК ПО ОНОВА ВРЕМЕ, по което никой не тъжи, но което така много даде, един кандидат на философските науки, някоя си Д-р Екатерина ДАСКАЛОВА, успява да заснеме записи със спомени от последните близки и познати на Поета. Нейният забележителен труд, хубаво окастрен от политическата липса на цензура, излиза от печат едва през 1979.! Неизчерпателна малка книжка с твърди корици, от която би могло да се научи доста. И, най-вече, за отношението на обществената околна среда – към Душата на Поета. А душата на всеки един поет - това са неговите стихове. Били те “моторни” или “безмоторни”. Как ли би изглеждала книгата на Д-р Екатерина ДАСКАЛОВА в нейният пълен истинен обем? Новоизлюпените "благотворителни" фондации подпомагат всичко, което би могло да затрие българщината, и споменът за нея. Дали успяват? Друго нещо си е Светата Истина Човешка - извънфондационна. В случаят - поетическа.

СТИХОВЕТЕ НА НИКОЛА ЙОНКОВ ВАПЦАРОВ, някога доста са тревожели ежедневието на МОРСКОТО УЧИЛИЩЕ НА Н.В.. Повече на преподавателите. Отколкото на възпитаниците. (Днес, в съдбовната сграда се помещава Училище по Изкуства. Докато някому не хрумне - дса я рушне о земи.) Както всички младежи, увлечени по СЛАДКИ обещания за братство, равенство и свобода по казионен тертип, те умеят – един-другиму - да си се надсмиват. (В това основано от руски офицери военно училище, насмешката блудства и понастоящем.) Но, на учебата иде край. И, както се полага - с банкет. Заключителната реч; едва ли планирана – но допусната; произнесена от името на Випуск -1932, а по-скоро, от името на неколцината бъдещи неудачници на випуска; които Царството ще употреби; надхвърля всякакви очаквания. Записът достигнал до нази, на тази органически пръкнала реч из уста на абсолютен трезвеник, поразителен. Забележителен пример за гражданственост и дисидентство по време, когато фашизмът пипва в лапи половина свят. Време, когато мечтите за Святост, Права и Свободи, завинаги остават под въэбрана. Та до днес. От кумова срама, днешните собственици на огромният хотелски билдинг; въздигнат на местото на някогашният ресторант “Димят”; вграждат незначителната паметна плоча в опасна близост. Все пак, става дума за талант. Предугадил нашата, и своята, че и тяхната съдба. Чрез опоетизирано вербално евристично-прогностично творчество.

ГОТОВ НА СПОРОВЕ, Никола Йонков ВАПЦАРОВ, лесно попада под фокуса на полулегалните партийни функционери във СТАРА ВАРНА. Всеки пристанищен град е - не само полицейски град, Всеки пристанищен град, преди всичко и най-вече, е град на тежък контрабандаж – на всякакви идеи, на всевъзможни стоки. Поетът безгрижно допуска, че това не би могло да е така - в кубрика на минния заградител “КАМЧИЯ” – бивша яхта на Цар Фердинанд Кобург-Готта, където стажува. Кубрикът е място на идейни спорове от изящно естество, на не така изящно структурирани свободомислещи интелектуалци. Каквито възпитаниците на МОРСКО НА Н. В. УЧИЛИЩЕ-Варна винаги, са били - но рядко завинаги остават. Не, тук няма нужда от СРС. Всеки е длъжен да докладва за всичко. Освен Поета. А, това е сериозено нарушение на палубен ред, и моряшка дисциплина.

ПРЯКОРЪТ НА ВАПЦАРОВ – “МОРЯКА”, ще бъде подигравателно нарицателно подхвърляно му в лице, незабавно щом бъде натикан във въглищните бункери на столичният Екарисаж – та да има пара за хляб и лекарства. Та, да се научи – и проумее - що значи да откаже сътрудничество на РО досежно комунистическите работи във флота. В които, едва ли поради наивитет, Никола Йонков ВАПЦАРОВ е затънал - до шия.

ИЗИСКВАНЕТО ЗА БЛАГОНАДЕЖНОСТ, никога няма да остави властимеющите на спокойствие. Съчетано с дебелата сянка на държавна службица и пирамидално нарастващ пагон, с тежките морскосини пелерини с позлатени закопчалки и лъскави кортици под тях, то е перспектива за хвалба. При условие за послушание и незабавен донос. Бариера, която идеалистът категорически отхвърля, лъвът задъхано прескача, а блюдолизецът лениво пропълзява. За да мърси до гроб. Прекалено благонадежден ще да е бил, неизвестният скапаняк, откраднал тетрадката с първите най-светли стихове на Никола Йонков ВАПЦАРОВ, (Пролет-1931.!), от хамака на Поета в носовия кубрик на п/к “КАМЧИЯ”. Дали ще бъде открита някога? На "СОТБИ" би струвала доста.

МОЖЕБИ, МОРЯКЪТ Е МОРЯК ДОРИ - КОГАТО Е НА КОН, но това лесно се забравя. Остава морският дух на взаимопомощ и отзивчивост - за Поета ежедневие. Такъв е той, и в странното съжителство на неговото семейство с това на Орлин ВАСИЛЕВ. В една сграда, през един коридор. По чудо оцелял партиен функционер, който подир сакралната дата 09.09.1944., си позволява, с непреодолима твърдост, да напомни за Никола Йонков ВАПЦАРОВ. Най-напред у нас. Подир това - по света. Съмнителни пост-интелектуалци; (Георги МАРКОВ!), грозно се надсмиват над привидната барабска същност на Орлин ВАСИЛЕВ. Без да престанат да се възхищават от натюрела на Папа ХЕМИНГУЕЙ. Нещо морско – нещо съвсем моряшко, е свързвало ВАПЦАРОВ и ВАСИЛЕВ. Щото когато морето вире в сродните души, за сертификат и образование – не става дума.

ОСТАВЕН НА САМИЯТ СЕБЕ СИ, Никола Йонков ВАПЦАРОВ, е принуден да забрави своят си прякор. Което ще да е било целта на заниманието. Перфектните – едва ли някой перфектно понася. Особено там, където властва единоначалие. С налагане на авторитарен монархически режим в началото на тридесеттях години на миналият век, ЦАР БОРИС ТРЕТИ ГОБУРГ-ГОТТА ОБЕДИНИТЕЛ, развързва ръцете на едноличната национална политическа полицейщина. Която тръгва подир дойчланд модел досиета. Такива имат безброй интелектуалци - от тогива - та до днес. За МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ, криворазбраното единоначалие се превръща, в традиция и норма. ВСЕВЕЧНА Най-напред по царски. Подир това по тоталитарному. Днес - по посткомунистически. Как ли би било в недалечно бъдеще!?!

ЕДВА ЛИ ИМА НЕЩО ПО-НАИВНО, от роденият под звезда поет. Такъв ще да е бил Франсоа ВИЙОН – независимо от неговото зле доказано разбойничество. Такъв ще да е бил Христо БОТЙОВ - независимо от неговият елементарен протокомунизъм. Няма как такъв да не е бил, и Никола Йонков ВАПЦАРОВ. В неговата безпределна вярност към РУСИЯ. Боже, защо сърцето ми се свива, стане ли дума, за този не добре проузучен, а с недостойно поругани кости, ПОЕТ? Няма как. Над всички нас витийстват, съдби на герои, които рядко бихме могли да прозрем окончателно. Дали не е една от многото магии на Природата? Не вярвам, да е магия на т.н. Информационно Общество. Съдбовно витийстване е имало – и преди, и сега – и от веку във веку.

МАЛКО ПРЕДИ НЕГОВОТО АРЕСТУВАНЕ, Никола Йонков ВАПЦАРОВ, се мярва из кафенетата на СТАРА ВАРНА. До едно тъпкани с цивилни полицаи. В града функционира консулство на СССР, а това не може да не безпокои всяко едно ЦАРСТВО тръгнало на рахатлък с ХИТЛЕР. В кафене “СПЛЕНДИД”, където се сбират най-много инакомислящи, и Аврам ГАЧЕВ си позволява да събира помощи за бедстващи антифашисти, случайни люде “случайно” подпитват Поета. Що търси насам, а не си гледа лопатата в Столичния Екарисаж. Обществена тайна е, че рецитаторът по комсомолски и червено-кръстки вечеринки, не е допуснат на служба във ВОЕННО-МОРСКИЯ на Н. В. Флот. Като особено неблагонадежден. Поетът се отзовава.
- Сега съм дошъл . . . М – м – м . . . - заявява Никола Йонков ВАПЦАРОВ, готов да рецитира нови стихове, – като . . . като . . . като търговец на лук на едро . . .
Един прикрит за дървено читало, със защипан със щипки за пране вестник "ЧЕРНО МОРЕ", пияч на кафе-леблебия прихва. Сега не е сезон, а един подобен търговец се издирва. Не може да не е, точно този заблуден авангардист. Полицаят е наясно. Когато търговец на мечти се превърне в търговец на лук – далаверата се нарича ПОЛИТИЧЕСКИ НЕУДАЧНИК.

НЕУДАЧНИЦИТЕ!?! О! Неудачниците винаги, винаги, винаги, са най-опасна тежест за Държавата. Не могат - и не искат - да крадат. Не обичат - и не могат - да търгуват. Наивни тъпанари, които всеки би могъл да вербува. В зависимост от онова – което пише в досието. Забързано плаща. И, хуква да докладва. За да се установи – що за лук пренася “нашият” човек.

ИСТОРИЯТА Е ТОЛКОВА ПО НАШЕНСКИ СРАМОТНА, че на разпитите знаменитият ГЕШЕВ, не спира да се възмущава: "Как си позволихте да набутате такъв човек!" Отговорът: "Сам се е набутал!" Трябвало да посети устието на КАМЧИЯ, като гласно тананика известна народна песничка.
(Елено - Еленке - сал' ти ли мома ...)
За да установи контакт със спуснат на брега десант-подводничари. Междувременно ликвидирани. Кой го е изпратил!?! Ето - в това е ЗАГАДКАТА НА ЗАГАДКИТЕ.
THE END - 1/28/10 11:21:45 / Revised - 06.12.2014.

понеделник, 20 юли 2015 г.

ЗА КОЛЮ СЕВОВ - 21.07.2015.

© 2001-2003 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
as per the Book
ПРИНОСЪТ-THE CONTRIBUTION”
ISBN – 954-8530-24-4

In Memoriam!
Колю СЕВОВ – 1993-2003

Аз Съм Вятърът полегнал в Процепите Тесни.
Хората възпяват Сезоните ми с Песни –
   Помнят ме с Легенди – и Легенди нови раждам,    Никога не утолявам – А Разпалвам Жажда …


НЕКРОЛОГ!

ОКАЗВА СЕ, Десет Години Историческо Време за Град Варна; град претенциозен и отмъстителен но социално безпомощен; са напълно достатъчни Поет като Колю СЕВОВ, носител на една от първите награди “Варна”, да бъде осъден на забрава. Така е с мнозина, в този
тъй чаровен град на брега на Морето Темарин.
Кой си позволява да твърди,че всичко надалеч от Морето е Провинция?
ЛОШОТИИТЕ, за които Спасителят учи: сторени на Земята – опростени на Небето, за някой литературстващи са тежко незабравими в замяна на
Доброто, което един Поет някога успя безшумно да постигне.
ЧРЕЗ своеобразен Внос-Износ на Поезия, нещо така неиндустриално,
Колю СЕВОВ правеше и постигаше
Международен Имидж за Своя Втори Роден Град.
Възможност, към която понастоящем се подхожда така тесногръдо,
че по световните подиуми
Поетите на Варна не се откриват и под телескоп.
КАПСУЛИРАНЕТО на Мислители, Поети, Разказвачи и Артисти
в Град постигнато дотам перфектно,
че просто няма накъде.
Дали поради твърде горчивия вкус на настоящите прекалено
Демократични Времена”!?!
Такава е съдбата дори на онези, на които Колю СЕВОВ успя и помогна
да пръкнат от четци и подражатели, в изявени местни поети.

БЕЗДУШНА МЪЛЧАВИНА
кръжи около името на един от
най-популярните някога варненци. Поетът с ярка рижа брада.
Общественикът отхвърлил всякаква партийна намеса в личния живот.
Доброволния лобист на Стара Варна в Столицата,
Поетът Колю Димитров СЕВОВ.
Все още непознат. Неизследван. Посмъртно подругаван.
Не е ли така безусловно със всички
Духовни Първенци на Този Древен Град!?!

И НЕКА случайните яхстмени от Задморието,
да се лутат из улиците и да питат за
Домът на Поета.
Нека се дивят!
Все Още Няма Улица Кръстена На Неговото Скромно Име.
Те знаят.
На този ЛъжСвят, нищо никога не е случайн
CV
N.B.: Подлежи на актуализация.


Име: …………………………...………………………………...……………….Колю Димитров СЕВОВ;
Роден:………………………...……………………Септември, 1933, с. Черна Могила, Област Хасково;
Починал:……………………………..………………………………………………...………Август,1993.
Образование: ………………………………………………………...………Гимназия – Харманли, 1951;
Библиотечен Институт – София, 1958.
Работа:
1958-1961 ………………………………………………….. Градски Общински Народен Съвет – Варна;
1962-1970 ……………………………………………………. В-к “Маяк”, в-к “Първомайски Зов” и др.;
1970-1974 ……………………………………………………………..…….. Експерт по култура – Девня;
1974-1987 …………………….……………………..…… Главен редактор Алманах “Простори”-Варна;
Председател на Дружеството на СБП-Варна.
1963……………………………………………………………………………………...……. Член на БКП;
1972…………………………………………………………………Член Съюз на Българските Писатели.

Автор:
1961 …………………………………………………………………………….…….. “Котвите се вдигат”;
1964 ………………………………………………………………………………..……. “Моряшки възел”;
1969 …………………………………………………………………………...……. “В средата на лятото”;
1971 …………………………………………………………………………...……… “По високото било”;
1972 ……………………………………………………………………………………….. “Големият Ден”;
1974 …………………………………………………………………………...…. “Индустриален пейзаж”;
1976 ……………………………………………..………….………. “Дневник с адрес”, очерци и новели;
Есенно мор© 1976 – Колю СЕВОВ

РАЖДАТ МЕ ВОДА И ВЪЗДУХ ВСЕКИ ЧАС –
СКИТАМ ПО ГОРИ И БРЕГОВЕ СЪС ОСТЪР ГЛАС,
ВИКАТ МЕ В ЗНОЙ, ПРОКЛИНАТ МЕ В СТУД,
ОБЛАЦИ И ЗНАМЕНА РАЗВЯВАМ КАТО ЛУД …

АЗ СЪМ ВЯТЪРЪТ – ПОЛЕГНАЛ В ПРОЦЕПИТЕ ТЕСНИ.
ХОРАТА ВЪЗПЯВАТ СЕЗОНИТЕ МИ С ПЕСНИ –
ПОМНЯТ МЕ С ЛЕГЕНДИ – И ЛЕГЕНДИ НОВИ РАЖДАМ,
И НИКОГА НЕ УТОЛЯВАМ, А РАЗПАЛВАМ ЖАЖДА.



КОЛЮ СЕВОВО СЕМЕ
или
ПОМЕН ЗА ПОЕТА МОРСКИ
от
Богомил К. АВРАМОВ-ХЕМИ
Academician IBLEA-1988, Italy


НЯКОГА Варна Град бележеше бурен литературен кипеж, динамика и развой. При наличие на повече от три неправителствени литературни институции, самостоятелни литературни кръгове, представителство на чуждестранна академия за науки и изкуства, три университета, десетки книжарници, две дузини народни читалища, безброй елитарни клуб-формации, мощни фондации подобни на “Отворено Общество”; този надзорник с натегнати спирачки; все повече и повече самообнародващи се автори, настоящия (1988-2003!) литературен живот бледнее пред всичко онова, което се случваше през недалечни години. Известни на мнозина, катоКОЛЮ СЕВОВО ВРЕМЕ.

Време посяло поколения водещи професионалисти на Перото, създатели и рушители на вестници и списания, безброй качествени ценители (Каква неприлична дума!). Независимо от всевъзможните пропартийни приумици. Поетиката в региона крачеше, подир свой собствен оригинален поетичен еталон, долитял сякаш из Бъдното. Което не бе се случвало от години. И романистът Кирил Гривек, и националния романтик Йордан Йовков, и пеперуденопръстият Николай Лилиев; в ново време изследователят-емпирик Тодор Ризников и казионният лирик Надя Кехлибарева; алиенираният Стефан Венецианов и насмешливият Тодор Янчев; имат Варна Град за трамплин към столицата. За хора от кариерата, подобен акт е обичаен. За хора на науката, културата и изкуството, това е упование преди отчаяние. В противовес на тази едва ли не рушителна тенденция, Колю СЕВОВ за дълги години отседна в провинциална Варна. Ярко опълчвайки се срещу нейния провинциален дух. Докрай рисково начинание като се знае, как Варна Град не харесва инакомислящи. Колю СЕВОВ идва от столицата. Варна се е нагледала на столичани още от времето на Втората Световна Война. (Пълнят черноборсаджийски дисаги и отпрашват обратно!) Тук случаят изглежда друг. Поетът е дошъл, за да се установи вовеки. С правенето на Поезия, Поетът е наясно. С пробивът на Тесногръдието не подозира колко ще е тежко. Той е млад, но зад гърба му има доста. Понякога, местен самодеен културовед (Много чел - чак плаши, пише ръбато и никой не го публикува!), си позволява да обявява Поетът за интимен

INTERFA
(Системна връзка-б.а.) между столичните литературни кръгове и вечно опетланите в дребнодрязгие варненски литератори. На което Поетът свива рамене. Тази констатация само на първо време се оказва точна. Към края на своя кратък импулсивен живот, след като прави изрядно възможното и достатъчно допустимото, за да живне литературния живот в Белия Град на брега на морето, Колю СЕВОВ допуска колосална грешка. Назряват събития от мащаб. Поетът отсяда в столицата. И попада в свои води. Превръща се в спретнат столичанин, (Винаги е бил това!), в тон с онези лични разбирания за стил, творчество, изкуство и красота, които неговите бивши приятели, все още се опитват да проумеят. Намалява своята първосвещенна започнала да сребрее рижа брада. Почти отказва пушенето. Купува си нови (Хъш-Пъпиес!) кубинки. Пременя се елегантно. Без да престане да носи онази енигматична сребриста гривна на дясната ръка. Твърди, че е подарък от индийски маг. Това го прави още по-обаятелен. И, започва да старее. Но, с кого не е така.
Без да се самообявява за

ДИСИДЕНТ,

както мнозина сториха с огромно закъснение, (Срещу ежегоден ордьовър а-ла-англе при френския посланик!), личеше отдалеч, че с Поета шега не бива. Неговото дисидентство бе очарователен интелектуален пуризъм. Сякаш яздеше невидим чистокръвен ат. Открит и директен в спор. Мълчалив и умислен щом стане дума за публикации. Неговото упование в Бъдното е безмерно. Неговите преценки за добро и зло, едва ли не съвършени. Поетът рядко отмерва думи непоетични. Не е известно да е излизал извън нерви. Предизвикателите не са малко. Постановките не са една и две. При открити сблъсъци, неговото хладнокръвие надделява. Мнозина критикари предпочитат да отдадат чест, па да си ходят. Неколцина са съвсем упорити. Иде ново племе. Заченато от бюрократи. Закърмено от бюрократи. Отраснало сред бюрократи. Предназначено да бюрократства. Заменило полемизиране с подчинение. Не на принципи. На хора. Жадно за власт, която така и не успява да удържи. Твърди се, че присъствието на Колю СЕВОВ се усещало в “Домът на Писателя”(Ул. Крали Марко № 11, Варна!), още щом слезе на спирката пред Севастопол (По права линия 1933 м.!). Това очевидно е една от онези пестеливи легенди, каквито местните литератори от време на време си позволяват да скроят. За да не изглежда Стара Варна до дъно демитологизирана, демонично-академично суха. Но, както казва народът, във всяка легенда винаги има капка съществена истина.
Своето поетическо верую Поетът не умее да крие. При обичайна дискусия около маса, (Хотел “Варна”-1978!), Колю СЕВОВ на всеослушание заявява:

ПИСАТЕЛЯТ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО Е АНТИ!”

Неговият антагонизъм към всичко продажно, пошло и безогледно, е пословичен. Дали поради задморски ген? Дали поради марксистка практика? По-скоро, поради годините прекарани на палуба на кораб. (ВМС и БМФ!) Иде от страната на Орфей. Обикалял е света. Твърди, че няма връзка с пословичния придворен архитект Севов, но иначе си е скроен по царски. Дали царски обядва и вечеря? Дали царски се жени? Без да парадира с корен и произход, (Кореняците варнеци много го умеят!), стъпва и уважава по царски. Не друг, а именно Поетът Колю СЕВОВ пръв път в страната наричана България, заговори открито за “регионализъм”. Далеч преди това да сторят дипломатите, политолозите, еколозите, политиците и уфолозите, поетът се оказва в час. Проведената в краят на шестдесетте научно-практическа конференция по този повод, се помни и днес. Тя поставя начало на регионален научно-творчески подход в поетичното творчество на Балканите Едва ли случайно. Централизирано налагания творчески изолационизъм отровно тежи в поезията и литературата. Поетът не се лакоми да превърне срещата в дисертабелна самоподготовка, каквато е практиката по онова време. Поетът знае и цени своето скромно място на буден гражданин на двадесети век. Години по-късно, през жаркото лято на 1992., Поетът лесно бива открит в палатъчен лагер на площада пред Националното Президентство. Лумпени провокират света. Ехтят рокове. Народни певци се правят ура-патриоти. Естрадни певци се преструват на тоталитарно-потърпевши. Звучат стихове изречени пръв път. Течат дискусии подслушвани умело. Привидно нормален е готов да се самозапали, но бензинът все не достига. Зад недалечни прозорци набедени книгоиздатели за последно стискат ръчките на редакционните кресла. В компания на Йосиф Сърчаджиев, Поетът Колю Севов благо хунвенбийства в ролята на

ЕДНОДНЕВЕН КМЕТ

на новодемократична “бунтовна” София. Горкият. За пръв път е станал за мезе на жадните за поредна безотчетна власт. Съвещателите на палатъчния град са поседнали върху жълтите павета, в компания на духовноизвисени дами. Погледите ни се срещнат. Знаех неговата духовна закалка. Какво търсеше всред тази конюнктурна гмеж? Не очаквах да се хване на подобна въдица. Срещнахме погледи. В погледа му пролича самосъжаление. Напуши ме искрен смях. Протегна ръка да се здрависаме. “Не се надсмивай! Всичко е съвсем сериозно …” “Така ли? Ами Поезията!?!” Приседна обратно. Махна с ръка: “Почакай …” Свих рамене. Не бяхме чак толкова близки, че да повярвам че “всичко е съвсем сериозно”. Нямаше какво да чакам. Онова, което очаквах бе различно. Повече не го видях. В наши дни си мисля, че ако бе устискал да остане в Стара Варна, на която се бе посветил, несъмнено би бил един от множеството кандидати за кмет. (Защо не!?!) И градът би бил доста по-различен от понастоящем. Дори днес, когато толкова много се говори а така малко се прави за влизане в Европа, Стара Варна едва ли може да излъчи по стойностен, по европейски скроен Поетически Гражданин от покойния Колю Димитров СЕВОВ.
В своята обществена дейност и личен живот, в контактите с многобройни близки и познати, Поетът успява да наложи свой собствен почерков поетично-аристократичен стил, за който местните поети не биха могли и да мечтаят. Стил на
ПОЧТЕНА ГРАЖДАНСКА СЪПРОТИВА ЧРЕЗ ДОКАЗАНА ЛИТЕРАТУРНА ИЗЯВА.

Което мнозина пожелаха да сторят, но така и не успяха. На непримиримост с разрастващия поток все по-безсмислени фалшиви догми на голямата политическа игра, пронизала обществото до корен. Доказвайки, че с Поет, Поезия, Народ и Чужда Брада шега не бива.
Колю СЕВОВ успява да обживее свое собствено творческо пространство, през свой собствен и единствен период историческо време, посветено най-вече на Град Варна. Задължително подложен на забрава, както това неминуемо се случва в тази точка на света. Тежко пропуснат да бъде окончателно поплют и прогаврен, както този древен град продължава да безрасъдства със своите таланти. Омерзен от духовни лумпени самопровъзгласили се за поети. Оказва се никой общинар, (А от там започва всичко!), не отдава особено значение на подобни обществени работохолици изтляли заедно с едно преходно време. Бил издействал “Дом На Писателя”. Какво от това? Дал път на десетина избрани. Кой се сеща за това!?! Печени учени избягват да посветят сили върху подтекстовата проблематика наситила поезията на Колю до козирките. Дали е недостатъчно комунистическа? Или е съвсем некомунистическа? Псевдообщественици заслепени от алкохолни успехи чрез конкурси “Мокра Фланелка” пропускат да отделят лев-два, че да поставят

БЮСТ НА ПОЕТА ПРЕД ДОМА НА ПИСАТЕЛЯ

там, в древния квартал Табахана, където нощем все още светят кости на древни варненски комити. Това би бил едва третият бюст на варненски културтрегер, (Подир онези на Добри Христов и Херман Шкорпил!), в архитектуралното пространство на града. Дали е много? Дали е малко? Защо не е традиция? Все ще се намерят десетина килограма старо желязо за претопяване. Някогашното сериално разкриване на дузина паметни плочи на поети, общественици и писатели по непаметливите бездушни оглозгани стени на Варна Град, сторено под лична инициатива и натиск на Колю (Наречи го Борба!), пред партийните велможи на града. Днес паметта на Стара Варна разчита на капризите на служебни банкери, търговци на тъмно и преопаковачи на смъртоносни грехове пишман-индустриалци. Кой знае защо, на варненската общественост отърва да остане безпаметна. Загубила стари, пропиляла нови корени. Сякаш поникнала от крайпътен райграс над който самотно се развява табела с надпис за град с наличие на “Световно Неолитно Съкровище”. Посттоталитарна безотговорност, раннокаменна безграмотност, младенческа щуропетлювщина душù плитката варненска обществена съвест. Автоцензурата, която Колю СЕВОВ харесваше да определя, като “осъзната творческа необходимост за своето време”; успешно подменена с отказ от “спомоществувания” от страна на всевъзможни “общества” и “фондации”; днес бушува всъде под формата на неявна икономическа дребнобуржуазна цензура. Властимеющите слабо ги е èня за

ПРИНОСЪТ,

който един Поет би могъл да остави подир себе си. Забравяйки, че Съвременната Нашенска Поетическа Мисъл е преди всичко и най-вече сърцеведна поетично-шифрована история на Балканите. (Който няма чувство за история и преходност, едва ли се захваща с изкуство. Такъв човек хваща джамбазлък!) Стара Варна отдавна би могла да се гордее освен със страхотна живописно-графична школа, и със Световно Поетическо Слово. Осквернявано. Пренебрегвано. Подсмивано. Унищожавано. Зачерквано. Преиначавано. Манипулирано. Отхвърляно. Унижавано. Ужилвано дано помрè. И все пак, до немай-къде Живо Слово Варненски Талантско! Преобразено и опоетизирано от червенобрад особняк. Задължително подсмъмрян. Умишлено пренебрегван. Постановително неопознат. Изчезнал във вечността без лоша дума към градът-осиновител. Защитил национална поетическа чест и догма далеч зад границите на Европа.
Прясноотпечатани поетически читанки преливат от всичко онова, което без да е достатъчно нашенско е дотам дълбоко подлизурско, че дори не е абсурдно. Не е известен нито един преподавател из всевъзможните варненски училища, колежи и университети, който да се е сетил да припомни и спомене с добро пред своите слушатели варненския поет

КОЛЮ ДИМИТРОВ СЕВОВ.

(Известно е единствено частно честване на негова годишнина; 23.09.2001-Кафе “Митонко”-Варна; пред шепа публика!) Дали поради финансова безпомощност? По-скоро заради горчиви спомени по Отминалото Време. Интуитивно пренесени върху Поета чрез неформална забрава предназначена за забрана. Къде остават градските власти за култура? Какво пречи да бъде възстановен Театърът на Поезията основан от Колю СЕВОВ? Едва ли струва такъв обем средства, колкото се пръскат в посока изобразителни изкуства и казионни музикални празници. Едва ли някоя от творческите гилдии на Стара Варна (Доколко гилдии са те!?!), се е засилила да запали свещ върху гроба на Поета. Никой не блести с мерак да събере и издаде томче събрани съчинения на Колю СЕВОВ, за да блеснат с изисканост и лукс всред порнографския мерак на импотентни драскачи. Кому отърва този подозрителен духовен полумрак? Това превантивно военновременно затъмнение наложено над онези малки слънца, които Поетът разпалваше и посмъртно разпалва в сърцата на приятели и почитатели? Първичен рефлекс на непонятно

РЕГИОНАЛНО БЕЗГРИЖИЕ

тегне и вилнее през Балканите към Черно Море. Вихри се из кафеджийските кюшета на Общинарска Варна. (Броят на кметовете експоненциално нараства, докато броят на поетите рязко намалява!) Просвирва из комините на “Дом на Писателя”, превърнат в катеринг-база за евтини коктейли и лекционна зала на църкви със Земен Бог. Трагична съдбата на безусловно всички варненци опитващи да се препитават с Българско Слово. Заплащането на вестникарска страница авторски текст граничи с цената на една дискета, а когато тази дискета бъде задържана от редакцията, на собственика на вестника публикувания материал излиза без пари. Тенденцията за нивелиране на съвременното образно мислене чрез специално култивиран пестелив вестникарски език, е технологично изискване за пренос на утилитарни идеи, политически внушения и енергии за разтуха. Не и на поезия. За обгрижване на душите, такъв език не чини. Защото всяка душа притежава неуловимо свой собствен език на възприятие и изява. И поради това и свой собствен любим поет. Единствено опитващите се да правят литература на повече от два езика усещат пълната духовна безпомощност на съвременния културен глобализъм, безпощадно косящ наред, чиято ранна варненска жертва е Поетът Колю СЕВОВ. Езикът, родния език, регионалното слово, обуславят нацията насочвайки я в търсене Изворите на Живота. И това най-добре знаят, чувстват и жертвено опазват малцинствата на поетическия дух.
Поет, Белетрист, Общественик, Колю СЕВОВ (Роден 23.09.1933, починал Август 1993.!), не е от коляно кореняк-варненец. Но, колко много по-варненец от всички нас бе той! Подобно на мнозина самоизградили се местни интелектуалци; гонени с вой до небесата от самозванци с тапиии; и Колю Севов е момче от село. (с. Черна Могила, Хасковско!) Но кой, в страната наричана все още България, не е от село!?! Неговият хъс към модерно изкуство обаче, съвсем не бе като от село. Неговият

МЕЖДУНАРОДЕН ТЕАТЪР НА ПОЕЗИЯТА

се споменува и до днес. Наравно с всички онези неформални интелектуални огнища на Стара Варна, за които си припомнят все по-ограничен брой застаряващи мъже. Установили, че няма по-силен наркотик от неуютния живот на бохемстващи артисти. Сборище, каквото си позволяват единствено заклети духовни аристократи. Събитие пренесено от далечните бистра на Париж, до под покрива на “Варненска Комуна”. Театър, за чиито постановки не се изисква нищо повече освен още малко смелост. Искрица непомръкващ талант. Широко сърце на Маестро. Днес, такова сърце в Град Варна сякаш липства. Някога историята ще докаже, че прекалено строгите регламенти на отминалото общество са били особено мощен реагент, каталист и пунтулат за всеотдайност.
Хубавото, как лесно се забравя !
Лошото, как не престава да се ражда!
Колю СЕВОВ бе изобретателен колкото си иска. За трудно отвоювания “Дом на Писателя”, бе издействал металическа паметна плоча с калиграфирани подписи на корифеи на словото, от които не бива да изискваме да бъдат наши деца. По случай криворазбрани козметични промени, местен литературоведстващ развилня да изхвърли от Домът тази забележителна паметка предназначена за вечни времена. Без самият да е пожелал да остави нещо в него. Когато става дума за наука, изкуство и култура, твърдеше Поетът, последна дума винаги има Времето.
Времето на Времената е фактор безпощаден и безмълвен. Опасен.
Недостижим.
Респектиращ.
Той идва. Обладава. И отминава оставяйки подир себе си трохи
памет. Отблясъци от минало незабравимо. Храна за умишлено дезориентирани поколения изпълнения с недостижима надежда за лично развитие и национален прогрес.

ИСТИНСКАТА БИОГРАФИЯ

на Колю СЕВОВ остава все още недостатъчно известна, ненаписана, донякъде загадъчна. Извисил се над всички онези специфични арткулоарни дрязги, за каквито четящите рядко стават белий. Поет със собствен стил на поведение, (Малко нещо студено, достатъчно мъжкарско!). Чужденец в Стара Варна превърнал се в неин авторитетет. (Кой не е чужденец в Белия Град на Брега на Морето?) Без неговото ежедневно присъствие градът загуби част от своя лирично-пасторален чар. “Домът на Писателя” днес е убийствено студен. Поетът Колю СЕВОВ едва ли би допуснал развилняла каста столични неразумници да изхвърлят паметниците от историята на Пролетарска Варна на извънградско бунище. Не, защото оправдаваше политическите халосии на превъплътените в паметници полуинтелигенти. Защото имаше усещане и мярка за история. А историята винаги, винаги, винаги си се подрежда неведомо. За да се надсмее над късогледството на политиканстващите касти.
Широка

ОБЩЕСТВЕНОПОЛЕЗНА ДЕЙНОСТ

Поетът начева през годините на задължителното бригадирско движение. Преминава през мините в Радопския Минен Басейн. Мярка се по стълбовете за високо напрежение над язовир “Студен Кладенец”. Клатушка се по тесните палуби на ВМС. Завършва Висшия Библиотечен Институт в столицата, където се запознава с Големия Любомир Левчев, комуто по-късно ще стане съратник, консултант и съветник. Към 1958. Колю СЕВОВ отсяда устойчиво в град Варна. Може да бъде открит кàта вечер в стария изцяло от дърво “Клуб на Културните Дейци” в Морската Градина (Някога “Дом Туристическа Лига-Варна”, по-късно “Курортна Дирекция-Варна”, днес темели на Обсерватория-Варна!), над чаша чай. Калесан по централно разпределение в Стара Варна, Поетът преминава през злачни постове в Общински Народен Съвет. За да отседне връз твърдите редакционни столове на ведомствени многотиражки. Единствени убежища за чепати литератори. Това ще му даде възможност да скита по света с корабите на БМФ. Не би могло да се забрави неговата джебна таратайка “Ллойд”, придобивка от пътуване по море. С нея Поетът ходи на работа, за да се завърне пеш. Несведущи мислят, че работи в новооткритото държавно книгоиздателство “Георги БАКАЛОВ”-Варна. Нищо подобно. Морякът е яхнал коня на в-к “Първомаски Зов”. Твърди се, че Поетът няма нито една книга обнародвана в това фатално за безусловно всички местни пишещи книгоиздателство. Което се явява вярно единствено по отношение на последния период от дейността на издателството. (Днес закрито!) Първите две книжки на Поета са издадени именно тук. Завоювал престиж и име на свободомислещ списовател, автор на все повече и повече поетични книги, съветник на партийни вождове от Девненската Низина за това, как се прави превантивна култура, Колю СЕВОВ и днес бива ценен, като своеобразен

ПОЕТ-ФИЛОСОФ.

Той следи западната философска мисъл отблизо. Заедно с Драга и приятели, създават собствен поетично-философски кръг, където за размисъл не се допуска всеки. Време на разцвет и падение на световния Екзистенциализъм. Ако не продава собствен “самоиздат” вестник по ъглите на Монмартър, Жан-Пол Сартр чете лекции в СССР пред висши КПСС сановници, (Киев-1967!). Това не би могло да не потопи Поета в смут. Около неговото сепаре в новия “Клуб на Културните Дейци”, (Бул. Ленин № 64, Варна!), често отзвучава чуждестранна реч. Неговите не дотам доморасли теории изиграват съществена роля, щото да бъде делегиран като съветник по културните въпроси на строежите в Девненската Низина (1971-1974.!). Поетът е приет за член на Съюза на Българските Писатели (1972.!) Ще да е било партийно поръчение, (Но кое по онова време не е ПП!?!), да оглави броящите се на пръсти винаги свадливи варненски членове на СБП, на мястото на нищо неподозиращия Богомил ТОДОРОВ. Подредбата на алманах “ПРОСТОРИ”, където основно се представят столичани и едва подир това местни творци и първопроходци, преминава към местната група на СБП-Варна. Без това да се отрази пагубно върху бюджета на Община Варна.
Погрешно е да се счита, че следвайки западен тертип на творческо поведение Колю СЕВОВ не върви към творчески успехи изцяло самостоятелно. Обаче не бива да се подценява факта, че това става задължително при начално условие за политически компромис:



УСПОРЕДНО С ВЛАСТТА.

Културата, тази древна политическа надстройка, налага и изисква. Времената на открито поборничество са доказано опасни. За Колю те ще се явят едва по време на събитията подир 10 Ноемврий 1988., с фатални последици за неговото здраве.
Поетът вече е успял в името на “разведряването” да пробие с интимни “Лирични Понеделници” (Подобие на провежданите в малка зала “България”-София, от средата на петдесетте години на изминалия век!). Да наложи единствения и днес в страната “Театър на Поезията”, като традиционна форма за представяне на регионални и задгранични автори и техните творби. Учреден е особен “Златен Поетичен Знак”, с който се дарява всеки почèтен участник. Колю СЕВОВ не престава да мечтае дотам да разкрепости Варна Град, че той да не остане старомодно тесногръдо чадо на черния алъш-вериш. През 1982., в един сборник той подхвърля:

… “Години наред над нашия град тегнеше едно старо мнение, че във Варна не са се родили писатели, които да се намесят в националната ни литература …”

Орисия, преследваща всеки захванал се със словото и перото в Белия Град на брега на морето Темарин. Мечтата за чисто варненски алманах за поезия и проза неотклонно мори Поета. Темата е дискутирана и предискутирана още по време на войниклъка, но реализирана едва в началото на осемдесетте. Изключителното трудното признание младите участници в това издание да се видят в печат, води до нескончаем варненски кусурджилък. Алманахът

ПРОЛЕТЕН БРИЗ”

(Варна-1982.!), е резултат от дейността на Поета в ръководения от него “Кабинет на Младия Литературен Работник”. Генерално събитие за цялата страна. Поредица от доказано забележителни за Варна Град имена: Аврам Аврамов, Веселин Маринов, Никола Илиеив, Марин Маринов, Владимир Левков, Атанас Липчев, Живко Жеков, Снежана Иларионова, Станислав Пенев, Цанко Цанев, Лиляна Желязкова, Емил Иванов, Сияна Севова, Веселина Томова, Георги Венин, много други, и днес се подвизават на полето на Варненското Слово. Своеобразен продукт на Колю СЕВОВОТО разбиране за Свят, Литература и България. На поредната “априлска” литературна дискусия през ранната пролет на 1988., след дълго кандардисване от приятели, подир порядъчно двоумене, Слав Хр. Караславов дава думата на Поета Колю СЕВОВ от Варна:

“ … нещо съществено се е случило с българските поети: малко са авторите, които имат вкус към острото слово, към простото казване на нещата, към безпощадното разголване.”

И така четиридесет и пет минути. Конферентната зала в писателското кафене на ул. “Ангел Кънчев” № 5, София-1000, онемява. На вратата се натрупват любопитни без мандат. Колю не харесва да замазва нещата:

“Нарушени са оптималните порядки в литературните разговори, изчезнали са някой кръвоносни съдове, по коитко може да изтече замърсената кръв. От прекалена дипломация и анодонтия (вродена липса на зъби) се стигна до там, че литературното скарване води до омрази в облщуването и живота.”

Как яко държи тази гола истина и днес. Поголовната немотия хваща за гърлото най-напред Твореца. За да го унижи. Да го унищожи. Да го узапти. Опитомяването – по-късно. Някога подобен пагубен синдром погуби Лорка. Не погуби ли подобен пагубен синдром и Варненския Поет Колю СЕВОВ?
Такава е съдбата на безусловно всеки списовател, решил да има свой път, своя съдба, свой поглед.

ЗА ПРЪВ ПЪТ СТИХОВЕ

на Поетът-Маестро се появяват в “Димитровска Вахта” (1952.!), орган на ВМС-Варна, където е привлечен за нещатен сътрудник. Подир 1956. неговото име започва да се появява в централния печат. Появата не е честа и го държи до последно време. Администраторите рядко могат да простят полемика с Големия Ден на Малкия Ежедневен Човек. А поезията на Колю СЕВОВ е именно това. За мнозина животът по-лесно би вървял без всякакви полемики. Не е така с творците. Навикнали на кора клисав хляб и чаша кафе с коняк, те търсят истината чрез полемики. Най-вече със себе си. Едва тогава със света.
Завързал връзки с целия съвременен поетичен свят, Маестро Колю СЕВОВ се печата епизодично на всевъзможни езици между които арабски и санскритски. По обясними причини тихомълком. Автор на филмови и телевизионни сценарии, Поетът е един от първите носители на Награда “Варна, Награда “Девня”, на множество национални и международни награди от всякакъв характер. Днес Колю СЕВОВ би гонил седемдесет години. Можеби би успял да обнародва всичко онова, за което твърдеше:

Да знаеш, Хеми, колко страници съм изписал … Всичко в свитъци съм подвързал … Едва ли някога ще видят бял свят … Така че, не се отчайвай! …”

На което отговарях че; що се отнася до творците, процесите, явленията и тяхното сбъдване в Пространството и Времето, чрез реализиране на цели, средства и методи; човек никога не знае.
Но да!
Човек никога, никога, никога не знае …










22.12.2003 г. 09:37:22
23.12.2003 г. 08:34:13

© 1989 – Колю СЕВОВ
Из “Непредвидено Време”, БП-1989, София



КАПРИЗЕН СЕЗОН
На Драга

Като загадъчно море приемам тайнствената плът
и моля вятъра да не изгубя моя път:
да бъда птица и въздишка над игривите вълни
и всяка фибра до смъртта ми честно да звъни.

Каприза на сезоните се мъча днес да разбера –
далече от преструвките в житейската игра.
В прозрачното море пътувам нощем с моята душа
без чувството, че съм опитвал образа му да руша.

От гневнотго небе барабани внезапен дъжд:
разбирам крехката съдба на всеки мъж …
Но и на Бога ще му кажа; сътворена е жената,
за да я има като чудо в космоса на чудесата!











КЪМ ПОЕЗИЯТА
© Колю СЕВОВ



Между изречените думи те очаквам. Разгръщам нощите
и тъмната трева … Слизам чак до корените на деня.
Викам сънища и спомени. Дали под изгрева или под залеза
ще те сътворя – и до днес не знам.
Къде, кога – няма значение.
По-важно е, че съществуваш …

По-важно е, че те търся, че няма с теб да се разминем,
вървиш пред моята света Неделя, подобно богомолка,
целуваш мъжката ръка, привикнала с тежестта на чука,
събираш разпиляното жито по стърнищшата на живота,
забиваш млечните си зъби в тъмния кръг на молещата гръд,
ревнуваш ме от устните на вятъра …

И точно, когато те докосвам с жуженето на пладнето,
в суматохата на залеза, в настървението на нощта –
ти пробиваш празното пространство,
така стремително и невероятно го пробиваш,
че забравям да те уловя за гривата.
И по-добре. Обяздена, ти губиш красотата си.












The Publishing House OCEAN PRESS