неделя, 17 май 2015 г.

ОПЕРАЦИЯ "СНЕЖОК" - 14.09.1954. - СССР

4645767546745614 сентября прошлого года в России отмечалась 60-я годовщина трагических событий на Тоцком полигоне. То, что произошло 14 сентября 1954 года в Оренбургской области, долгие годы окружала плотная завеса секретности.
В 9 часов 33 минуты над степью прогремел взрыв одной из самых мощных по тем временам ядерных бомб. Следом в наступление — мимо горящих в атомном пожаре лесов, снесенных с лица земли деревень — ринулись в атаку «восточные» войска.
Самолеты, нанося удар по наземным целям, пересекали ножку ядерного гриба. В 10 км от эпицентра взрыва в радиоактивной пыли, среди расплавленного песка, держали оборону «западники». Снарядов и бомб в тот день было выпущено больше, чем при штурме Берлина.
Со всех участников учений была взята подписка о неразглашении государственной и военной тайны сроком на 25 лет. Умирая от ранних инфарктов, инсультов и рака, они даже лечащим врачам не могли рассказать о своем облучении. Немногим участникам Тоцких учений удалось дожить до сегодняшнего дня. Спустя полвека они рассказали «Московскому комсомольцу» о событиях 54-го года в Оренбургской степи.
Подготовка к операции «Снежок»
Читайте: Я ,честно признаться, в шоке! Теперь понятен и смысл широко распространенного ругательства...))
«Весь конец лета на маленькую станцию Тоцкое со всего Союза шли воинские эшелоны. Никто из прибывающих — даже командование войсковых частей — понятия не имел, зачем они здесь оказались. Наш эшелон на каждой станции встречали женщины и дети. Вручая нам сметану и яйца, бабы причитали: «Родимые, небось в Китай воевать едете», — рассказывает председатель Комитета ветеранов подразделений особого риска Владимир Бенцианов.
В начале 50-х всерьез готовились к третьей мировой войне. После проведенных в США испытаний в СССР также решили опробовать ядерную бомбу на открытой местности. Место учений — в оренбургской степи — выбрали из-за сходства с западноевропейским ландшафтом.
«Сначала общевойсковые учения с реальным ядерным взрывом планировалось провести на ракетном полигоне Капустин Яр, но весной 1954-го была проведена оценка Тоцкого полигона, он и был признан лучшим по условиям обеспечения безопасности», — вспоминал в свое время генерал-лейтенант Осин.
Участники Тоцких учений рассказывают иное. Поле, где планировалось сбросить ядерную бомбу, было видно как на ладони.
«Для учений из отделений у нас отобрали самых крепких ребят. Нам выдали личное табельное оружие — модернизированные автоматы Калашникова, скорострельные десятизарядные автоматические винтовки и радиостанции Р-9», — вспоминает Николай Пильщиков.
Палаточный лагерь растянулся на 42 километра. На учения прибыли представители 212 частей — 45 тысяч военнослужащих: 39 тысяч солдат, сержантов и старшин, 6 тысяч офицеров, генералов и маршалов.
Подготовка к учениям под кодовым названием «Снежок» длилась три месяца. К концу лета огромное боевое поле было буквально испещрено десятками тысяч километров окопов, траншей и противотанковых рвов. Построили сотни дотов, дзотов, блиндажей.
Накануне учений офицерам показали секретный фильм о действии ядерного оружия. «Для этого был построен специальный кинопавильон, в который пропускали лишь по списку и удостоверению личности в присутствии командира полка и представителя КГБ. Тогда же мы услышали: «Вам выпала великая честь — впервые в мире действовать в реальных условия применения ядерной бомбы». Стало понятно, для чего окопы и блиндажи мы накрывали бревнами в несколько накатов, тщательно обмазывая выступающие деревянные части желтой глиной. «Они не должны были загореться от светового излучения», — вспоминал Иван Путивльский.
«Жителям деревень Богдановка и Федоровка, которые находились в 5-6 км от эпицентра взрыва, было предложено временно эвакуироваться за 50 км от места проведения учения. Их организованно вывозили войска, брать с собой разрешалось все. Весь период учения эвакуированным жителям платили суточные», — рассказывает Николай Пильщиков.
«Подготовка к учениям велась под артиллерийскую канонаду. Сотни самолетов бомбили заданные участки. За месяц до начала ежедневно самолет Ту-4 сбрасывал в эпицентр «болванку» — макет бомбы массой 250 кг», — вспоминал участник учений Путивльский.
По воспоминаниям подполковника Даниленко, в старой дубовой роще, окруженной смешанным лесом, был нанесен белый известковый крест размером 100х100 м. В него-то и метили тренирующиеся летчики. Отклонение от цели не должно было превышать 500 метров. Кругом располагались войска.
Тренировалось два экипажа: майора Кутырчева и капитана Лясникова. До самого последнего момента летчики не знали, кто пойдет основным, а кто будет дублером. Преимущество было у экипажа Кутырчева, который уже имел опыт летных испытаний атомной бомбы на Семипалатинском полигоне.
Для предотвращения поражений ударной волной войскам, располагающимся на отдалении 5-7,5 км от эпицентра взрыва, было предписано находиться в укрытиях, а далее 7,5 км — в траншеях в положении сидя или лежа.
«На одной из возвышенностей, в 15 км от запланированного эпицентра взрыва построили правительственную трибуну для наблюдения за учениями, — рассказывает Иван Путивльский. — Накануне ее выкрасили масляными красками в зеленый и белый цвета. На трибуне были установлены приборы наблюдения. Сбоку к ней от железнодорожной станции по глубоким пескам проложили асфальтированную дорогу. Никакие посторонние автомашины военная автоинспекция на эту дорогу не пускала».
«За трое суток до начала учения на полевой аэродром в районе Тоцка стали прибывать высшие военачальники: маршалы Советского Союза Василевский, Рокоссовский, Конев, Малиновский, — вспоминает Пильщиков. — Прибыли даже министры обороны стран народной демократии, генералы Мариан Спыхальский, Людвиг Свобода, маршал Чжу-Дэ и Пэн-Дэ-Хуай. Все они размещались в заранее построенном в районе лагеря правительственном городке. За сутки до учений в Тоцке появился Хрущев, Булганин и создатель ядерного оружия Курчатов».
Руководителем учений был назначен маршал Жуков. Вокруг эпицентра взрыва, обозначенного белым крестом, была расставлена боевая техника: танки, самолеты, бронетранспортеры, к которым в траншеях и на земле привязали «десант»: овец, собак, лошадей и телят.
С 8000 метров бомбардировщик Ту-4 сбросил на полигон ядерную бомбу
В день вылета на учения оба экипажа Ту-4 готовились в полном объеме: на каждом из самолетов были подвешены ядерные бомбы, летчики одновременно запустили двигатели, доложили о готовности выполнить задание. Команду на взлет получил экипаж Кутырчева, где бомбардиром был капитан Кокорин, вторым летчиком — Роменский, штурманом — Бабец. Ту-4 сопровождали два истребителя МиГ-17 и бомбардировщик Ил-28, которые должны были вести разведку погоды и киносъемку, а также осуществлять охрану носителя в полете.
«14 сентября нас подняли по тревоге в четыре часа утра. Было ясное и тихое утро, — рассказывает Иван Путивльский. — На небосклоне — ни облачка. На машинах доставили к подножию правительственной трибуны. Мы уселись поплотнее в овраге и сфотографировались. Первый сигнал через громкоговорители правительственной трибуны прозвучал за 15 минут до ядерного взрыва: «Лед тронулся!» За 10 минут до взрыва мы услышали второй сигнал: «Лед идет!» Мы, как нас и инструктировали, выбежали из машин и бросились к заранее подготовленным укрытиям в овраге сбоку от трибуны. Улеглись на живот, головой — в сторону взрыва, как учили, с закрытыми глазами, подложив под голову ладони и открыв рот. Прозвучал последний, третий, сигнал: «Молния!» Вдали раздался адский грохот. Часы остановились на отметке 9 часов 33 минуты».
Атомную бомбу самолет-носитель сбросил с высоты 8 тыс. метров со второго захода на цель. Мощность плутониевой бомбы под кодовым словом «Татьянка» составила 40 килотонн в тротиловом эквиваленте — в несколько раз больше той, что взорвали над Хиросимой. По воспоминаниям генерал-лейтенанта Осина, подобная бомба предварительно была испытана на Семипалатинском полигоне в 1951 году. Тоцкая «Татьянка» взорвалась на высоте 350 м от земли. Отклонение от намеченного эпицентра составило 280 м в северо-западном направлении.
В последний момент ветер переменился: он отнес радиоактивное облако не в безлюдную степь, как ждали, а прямо на Оренбург и дальше, в сторону Красноярска.
Через 5 минут после ядерного взрыва началась артиллерийская подготовка, затем был нанесен удар бомбардировочной авиацией. Заговорили орудия и минометы разных калибров, «катюши», самоходные артиллерийские установки, танки, закопанные в землю. Командир батальона рассказывал нам позднее, что плотность огня на километр площади была больше, чем при взятии Берлина, вспоминает Казанов.
«Во время взрыва, несмотря на закрытые траншеи и блиндажи, где мы находились, туда проник яркий свет, через несколько секунд мы услышали звук в форме резкого грозового разряда, — рассказывает Николай Пильщиков. — Через 3 часа был получен сигнал атаки. Самолеты, нанося удар по наземным целям через 21-22 мин после ядерного взрыва, пересекали ножку ядерного гриба — ствол радиоактивного облака. Я со своим батальоном на бронетранспортере проследовал в 600 м от эпицентра взрыва на скорости 16-18 км/ч. Увидел сожженный от корня до верхушки лес, покореженные колонны техники, обгоревших животных». В самом эпицентре — в радиусе 300 м — не осталось ни одного столетнего дуба, все сгорело… Техника в километре от взрыва была вдавлена в землю…»
«Долину, в полутора километрах от которой находился эпицентр взрыва, мы пересекали в противогазах, — вспоминает Казанов. — Краем глаза успели заметить, как горят поршневые самолеты, автомобили и штабные машины, везде валялись останки коров и овец. Земля напоминала шлак и некую чудовищно взбитую консистенцию. Местность после взрыва трудно было узнать: дымилась трава, бегали опаленные перепелки, кустарник и перелески исчезли. Меня окружали голые, дымящиеся холмы. Стояла сплошная черная стена из дыма и пыли, смрада и гари. Сохло и першило в горле, в ушах стоял звон и шум… Генерал-майор приказал мне измерить дозиметрическим прибором уровень радиации у догорающего рядом костра. Я подбежал, открыл заслонку на днище прибора, и… стрелка зашкалила. «В машину!» — скомандовал генерал, и мы отъехали с этого места, оказавшегося рядом с непосредственным эпицентром взрыва…»
Два дня спустя — 17 сентября 1954 года — в газете «Правда» было напечатано сообщение ТАСС: «В соответствии с планом научно-исследовательских и экспериментальных работ в последние дни в Советском Союзе было проведено испытание одного из видов атомного оружия. Целью испытания было изучение действия атомного взрыва. При испытании получены ценные результаты, которые помогут советским ученым и инженерам успешно решить задачи по защите от атомного нападения». Войска выполнили свою задачу: ядерный щит страны был создан.
Жители окрестных, на две трети сгоревших деревень по бревнышку перетащили выстроенные для них новые дома на старые — обжитые и уже зараженные — места, собрали на полях радиоактивное зерно, запеченную в земле картошку… И еще долго старожилы Богдановки, Федоровки и села Сорочинского помнили странное свечение дров. Поленницы, сложенные из обуглившихся в районе взрыва деревьев, светились в темноте зеленоватым огнем.
Мыши, крысы, кролики, овцы, коровы, лошади и даже насекомые, побывавшие в «зоне», подвергались пристальному обследованию… «После учений мы прошли лишь дозиметрический контроль, — вспоминает Николай Пильщиков. — Гораздо большее внимание специалисты уделили выданному нам в день учений сухому пайку, завернутому почти в двухсантиметровый слой резины… Его тут же забрали на исследование. На следующий день всех солдат и офицеров перевели на обычный рацион питания. Деликатесы исчезли».
Возвращались с Тоцкого полигона, по воспоминаниям Станислава Ивановича Казанова, они не в товарняке, в котором приехали, а в нормальном пассажирском вагоне. Причем состав их пропускали без малейшей задержки. Мимо пролетали станции: пустой перрон, на котором стоял одинокий начальник вокзала и отдавал честь. Причина была проста. В том же поезде, в спецвагоне, с учений возвращался Семен Михайлович Буденный.
«В Москве на Казанском вокзале маршала ждала пышная встреча, — вспоминает Казанов. — Наши курсанты сержантской школы не получили ни знаков отличия, ни специальных удостоверений, ни наград… Благодарность, которую нам объявил министр обороны Булганин, мы также нигде потом не получили».
Летчикам, которые сбросили ядерную бомбу, за успешное выполнение этого задания вручили по автомашине марки «Победа». На разборе учений командир экипажа Василий Кутырчев из рук Булганина получил орден Ленина и, досрочно, звание полковника.
На результаты общевойсковых учений с применением ядерного оружия наложили гриф «совершенно секретно».
Третье поколение людей, переживших испытания на Тоцком полигоне, живет с предрасположенностью к раку
Никаких проверок и обследований участников этого бесчеловечного эксперимента из соображения секретности не проводилось. Все скрывалось и умалчивалось. Потери среди гражданского населения до сих пор неизвестны. Архивы Тоцкой районной больницы с 1954 по 1980 гг. уничтожены.
«В Сорочинском загсе мы сделала выборку по диагнозам умерших за последние 50 лет людей. С 1952 года от онкологии в близлежащих селах умерли 3209 человек. Сразу после взрыва — всего два случая смерти. И потом — два пика: один через 5-7 лет после взрыва, второй — с начала 90-х годов.
Изучили мы и иммунологию у детей: брали внуков людей, переживших взрыв. Результаты нас ошеломили: в иммунограммах сорочинских детей практически отсутствуют натуральные киллеры, которые участвуют в противораковой защите. У детей фактически не работает система интерферон — защита организма от рака. Получается, что третье поколение людей, переживших атомный взрыв, живет с предрасположенностью к раку», — рассказывает профессор Оренбургской медицинской академии Михаил Скачков.
Участникам Тоцких учений не выдали никаких документов, они появились только в 1990 году, когда их приравняли в правах к чернобыльцам.
Из 45 тысяч военных, принимавших участие в Тоцких учениях, ныне в живых осталось чуть более 2 тысяч. Половина из них официально признаны инвалидами первой и второй группы, у 74,5% — выявлены болезни сердечно-сосудистой системы, включая гипертоническую болезнь и церебральный атеросклероз, еще у 20,5% — болезни органов пищеварения, у 4,5% — злокачественные новообразования и болезни крови.
Десять лет назад в Тоцке — в эпицентре взрыва — был установлен памятный знак: стела с колоколами. 14 сентября они будут звонить в память о всех пострадавших от радиации на Тоцком, Семипалатинском, Новоземельском, Капустин-Ярском и Ладожском полигонах.
Джерело: http://politolog.net

петък, 15 май 2015 г.

ЗА МАКСУЕЛ - КАТО ЗА МАКСУЕЛ

© 2004 – Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
ЗА МАКСУЕЛ КАТО ЗА МАКСУЕЛ
от
Богомил К. АВРАМОВ-ХЕМИ

       В краят на м. май 1990., във варненския централен РЕП (И никъде другаде!), се появяват броеве на “THE EUROPEAN” (“ЕВРОПЕЕЦЪТ”). Първият цветен едроформатен таблоид на запад, е постъпил овреме на варненския интелектуален пазар. (Такъв съществува, колкото да не се иска някому!) Сравнен с получавания от години “ТАЙМС” (THE TIMES), и “ТHE MORNING STAR” (Орган на Английската КПСС!), тази неочаквано свежа медия, за никаквата цена на която се предлага предизвиква истински фурор. Назнайващите как да е английски, все по-безстрашно го купуват. (Старо шопе кълве сърцата!) Те се разполагат на някоя самостоятелна маса в недалечният “Одесос”, където на кафе алатурка, и остатъчна кубинска пура се сбират популярни местни кандидат-европейци. На които и през ум не им минава, как майсторски ще ги отучат да бъдат европейци, преди да бъдат казионно калесани за "влизане" в Европа. Ако доживеят. Ще да изминат доста години време, докато се промени статуса на масовото варненско общество. Процес, бавно влачещ се вече повече от столетие. Без особен видим резултат. За да бъде доказано всинца, че за да бъдеш европеец е необходимо да продадеш душата си на евтиния. Мнозина го сторват. За да останат разочаровани. Които не го пожелават, за пореден път биват отритнати. Дисидент отново става мръсна, прилепчива и опасна дума. (Особено “бивш дисидент”!)  И, защото козметичните промени са предназначени за да се хвърли прах в очите на мнозинството, като по поръчка - престават да ги наричат “дисиденти”. За да ги поплюват, най-вече - като “неудачници”. Вечната насмешка, с която всякога са пресрещали неуредиците в живота, безмълвната гражданска съпротива чрез която са се опвали срещу всеки пореден управленски фалш, се е оказала безсмислена. Времето на времената е доказало своето. Със своите дванадесет цвята

“THE EUROPEAN”
е световна полиграфска изненада. (Прословутия високотиражен “ТАЙМС” все още бавни в мътно линотиперско сиво-черно-бяло.) Изданието е поразително свежо и тематично всеобемно. Вкусен, по европейски приготвен информационен млечен меден шейк. (Хладен качамак!) Всред който тук-там се мярка доброжелателно дори думата “България”. Умишлено пропускана за новини от официози от рода на The International Herald Tribune, The Guardian, The Observer, Frankfurter Algemeine Zeitung и други. Практика, която не притеснява нашите наевропейчили се управляющи дори понастоящем. Прониквайки на изток редакторите на този нов вестник (“ЮРОПИЪН”) навярно отчитат, че тази първа лястовица на текущата “Перестройка”, все още не бива да досажда никому с характерните реалии на запада. Вестникът е предназначен да запълни онези конституционализирани информационни кухини, които тоталитаризмът безсмислено поддържа почти столетие. Някога насилствено. В наше време под формата на въпросителност. Самодейни медийни анализатори веднага си задават въпроса, кой именно дава пари за подобен авангарден печатарски разкош. (По това време таблоидите са малоформатни в шест цвята!) Те ще остареят, без да намерят правилния отговор. Но, няма да престанат да се безпокоят. В светът “ЮРОПИЪН” домува Брижит Бардо със своите смешни протести в защита на животни излязли от биологична употреба. Изпреварена от Михаил Сергеевич Горбачов, заканил се работата да стане както подобава. Както и Негово Величество в изгнание Цар Симеон Втори, гордо запрял в недоумение по средата на стълбище подобно на онова в полурухналия Царски Дворец в столицата, (Дали не е същото!?!), за чийто ремонт ЮНЕСКО пари е дало, но съвсем не е ясно къде са изтекли. Изпълнен с патриотично-носталгични чувства, Той още не подозира това. Пък и да знае, какво от туй! В пестелив текст някой си Теодор Троев, (Псевдоним на безпощаден столичен главен редактор изведнъж решил да престане да бъде тоталитарист!), се опитва да ни каже, че НВ Царят си вади паспорт за България, ама работите (Тюх бря!) нещо си се бавят. Без да е академичен, вестникът завършва своите ежеседмични послания към света, с кратки академични есета по наболели европейски проблеми от Сър Питър Устинов, (Заченат в Санкт-Петеребург – роден в Лондон!), доста спорт заедно със сияещия всред своя личен футболен отбор Роберт Максуел, седмична метеорология и загадъчна традиционна кръстословица. Защото е прекалено европейски, нещо което слабо се нрави на останалия медиен свят, в десния ъгъл на последната страница се мъдри информация за състоянието на главните пътища в Европа. Източна Европа не е между тях. Щом се наберат реклами екипът се впряга и вдига 24 страници.
     При създаване на този изключителен първи паневропейски вестник, (Днес има десетина подобни!), основателят-собственик

РОБЪРТ МАКСУЕЛ
доверява на своя любим син Жан:
“АЗ ГО ПОСВЕЩАВАМ НА ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА
НАВСЯКЪДЕ, И ЗА ДА БЪДЕ ПОДПОМОГНАТА ИНТЕГРАЦИЯТА НА ЕВРОПА  КАТО ДОМ С МНОГО ОТВОРЕНИ ВРАТИ И ПРОЗОРЦИ,
КЪМ КОИТО ВСЕКИ БИ МОГЪЛ ДА ПРИНАДЛЕЖИ, ОТ УРАЛ ДО АТЛАНТИКА.”
Конкурентните медии недолюбват подобни инвазии. Появил се е сериозен конкурент на стогодишния американски гостенин в Париж “The International Herald Tribune”. Зад Боб Максуел стоят неизвестни интереси. Поддържащите парични потоци са изненадващо стабилни. Маскуел е чудак, който вместо да си гледа старините, буйства по младежки и експериментира като първопроходец. Позволява си да посяга и към медиите в САЩ. Гордо губи битката за списание “THE TIME” (“ВРЕМЕТО”) срещу Рупърт Мърдок. Спечелва най-продавания вечерен вестник “Ню-Йорк Дейли Нюз”, спасявайки го от инвазия на чикагски капитали. Дейвид Динкинс, кмет на Ню-Йорк по онова време, е особено благодарен. Милиардерът Робърт Максуел навярно не си дава сметка, че в борба на регионално равнище често успява и печели, докато в глобален план е на път всичко да загуби. Дали единствено едно състояние?

ВЕСТНИКЪТ
е скроен прекалено земно и съвсем по европейски, макар да битува на земята на Стара Англия. В бъдеще ще се печата и, в Европа. Всъщност навсякъде по света. Боб е в динамични връзки с топуправляющите от страните на СИВ, (Комплект генерални секретари!), а към подобни връзки специалните служби остават аналитично любопитни. Конкуренцията подхвърля, дали именно тези връзки не са причина Максуел все по-често да изпреварва конкурентите с трудно достижими инвестиции. Конкуренцията в медийния бранш е смъртоносна. Особено ако си прекалено креативен, независим и почти обективен. Това кара Робърт Максуел да се уединява на покрива на “Орбит-Хауз”, по високите етажи на “Дейли Мирър”, на борда на своите яхти. Където прехвръква кога с хеликоптер, кога със самолет. Но, с кой тайкуун не е така? Ако си стоиш при жената и децата, милиарди никога не би натрупал. (Освен в дългове!) Година подир пускане в обръщение на знаменития просоциалистически “ЮРОПИЪН”, на една от тях, “Лейди Джислейн”, ще го сполети непоправимото. Загадъчните хора винаги започват и свършват определено загадъчно. Рядко някой би могъл да разбули тяхната дълбока лична тайна. Обикновено със финансово-политически характер.  Орисан да бъде

ПЪРВИЯТ ПАНЕВРОПЕЙСКИ МЕДИЕН МАГНАТ,
Роберт Максуел загива при неизяснени обстоятелства. Неуспешно приземил се в САЩ, за разлика от Рупърт Мърдок с когото остава в тежка конкурентна борба до последния си час. Успешно прокарал идеята за всеевропейски печатен орган. Към 1990, (“The Gardian”!), активите на компаниите на Максуел са разхвърлени по целия съвременен свят, най-вече в САЩ, Япония и Западна Европа със изпреварващи наченки в Източна Европа, (Създаване на благотворителни фондации далеч преди Джордж Сорос!), надхвърлят 12 милиарда долара. (1991.!) Което само на пръв поглед е много. Всъщност, за какво са тези пари, щом не могат да опазят живота на своя собственик? В Стара Англия името Робърт (Боб) Максуел, “Капитана”, буди противоречиви чувства. Всред поток от ругатни името му бива въздигано до небесата, за да бъде подир това сринато в земята. Подир неговата неочаквана смърт пълната сила на закона, не без помощ на конкуренцията, се стоварва върху двама от неговите преки ефективни наследници. Признат, почитан и възнаграден от имперските институции, милиардерът винаги открито е противостоял срещу системата. Нещо, което никога не се прощава. Спасявайки знаменития “Дейли Мирър”, от финансов крах, Максуел всъщност спасява съществуването на лейбъристката партия, а върху нейната сплотеност е заложила Русия.

БЕЗ ДА ПРОПУСНЕ ДА АФИШИРА
съвсем определена роля при рушване на Берлинската Стена, Боб Максуел не крие своите лични връзки с Михаил Сергеевич Горбачов. От години той е в трайни контакти с ръководителите на страните от СИВ. Това прави все по-често репутацията му на правоверен капиталист да бъде поставяна под имперски микроскоп. В своят стремеж за първенство на инвеститор в Средноизточна Европа и най-вече в бившата СССР, Роберт Максуел се опитва да замести неотдавна починалия Армънд Хамър, чиито мащаби на глобалист трудно някой някога отново би достигнал. Неговият работен кабинет в т.н. “Максуел Хауз”, според пресата, е обзаведен така че да завиди самата кралица. Макар да се знае, че тя харесва блясък от друго естество.  Като бивш член на Парламента, Робърт Максуел взема дейно участие в работата на различни специализирани комисии.  През 1990. Боб участва в известната

КОМИСИЯ “КЪЛКЕЙТ”,
която се занимава с проблема доколко медиите във Великобритания имат право да се намесват в частния живот на гражданите на Обединеното Кралство. Свързван със зачестилите нападки на медиите срещу Двора и усиленият натиск върху Принцеса Даяна да разкрие част от дворцовите тайни, той бива все по-често професионално порицаван. Това прави, като собственик на “Пийпъл”, “Сънди Мирър” и “Дейли Мирър”, рязко да отхвърля обвиненията за намеса в личния живот на високопоставени люде. Тези обвинения са твърде сериозни. За да се отърве от тях, с лека ръка освобождава именно онзи свой главен редактор, (г-жа Уенди Хенри), получил неговото персонално насърчение за скандални разследвания и публикации. Независимо от това обществеността продължава да счита, че именно Боб Максуел е на дъното безусловно всички компромати помествани в неговите три ежедневника. Общественият натиск нараства дотолкова, че налага вестниците от група “Мирър” да приберат шпаги и заемат “много по-пуританска … линия по отношение на частния живот, и решението е взето въз основа на консенсус вътре в групата”, а не по каприз на самия Максуел, твърди самият той в интервю. Като вестник с трайни традиции “Гардиан” е изненадан, че Максуел слабо се интересува от главоломно падащите тиражи на неговите вестници. Окачествен като

“ЛЮБИТЕЛ”,
който си мисли, че с високо качество на печат, по-сериозен формат и нарастващ обем би приравнил своите таблоиди към категорията на т.н. “качествени” вестници. Конкурентите не престават да му доказват, че си прави илюзии за единна Европа, (Великобритания не желае и да чуе за Евровалута!) че е далеч от всякакъв вестникарски професионализъм. Първият брой на неговият изключителен “ЮРОПИЪН” (THE EUROPEAN!), поставил си за цел да бъде глашатай на Нова Обединена Европа, днес несръчно заместван от “Юропиън Войс” в Брюксел, е подготвен за такива кратки срокове, че кандидатства в “Гинес”. В голямото състезание за завладяване на остатъчните информационни кухини на Средния Изток, заложени и умишлено пестеливо поддържани от комунистическите идеолози, Роберт Максуел успява да изпревари Рупърт Мърдок, който постига цветен тираж на високотиражно голямоформатно издание едва години по-късно. Единственото за онова време уникално поръчково оборудване се оказва предплатено от Максуел. (С чии пари!?!) Мърдок търпеливо чака цели три години за подобно оборудване. По това време (1990!), “Дейли Мирър” и “Дейли Рекорд”, (England), на Максуел вдигат общ тираж 3.8 милиона броя, (Те никога няма да се превърнат в световна преса!), срещу вестника на Мърдок “Нюс Ъф Дъ Уорлд” (USA), достигащ 5 милиона броя. С доста зор “Сънди Мирър” и “Пийпъл” на Максуел стигат едва 3 милиона общо. (Те никога няма да станат национална преса!) Запитан, от журналисти, какво именно го влече да притежава вестници; а те лесно се създават и светкавично пропадат, продават и купуват; Максуел откровеничи: “ВЛАСТТА”.
И още по-точно:

“АЗ ПРИТЕЖАВАМ ВЛАСТ ЕФЕКТИВНО ДА ПОСТАВЯМ
ЕДНИ ИЛИ ДРУГИ ВЪПРОСИ. С ПРОСТИ И ДОСТЪПНИ ИЗРАЗИ.
АЗ ИМАМ В РЪЦЕТЕ СИ МЕГАФОН.”

През 1984. неговите вестници вземат участие в потушаване стачката на английските миньори начело с Артур Скъргил. По-късно Максуел подкрепя реорганизацията (Чистка!) на лявото крило на английските лейбъристи, (От където някога е излъчен за член на Парламента!), за да бъде превърнато в центристко. Неговият образ се мярка задължително веднъж седмично не само по неговите собствени вестници, но и по чужди, където търпи убийствени критики. Без да си позволява директно да ратува за своите собствени бизнес-проблеми.

“ВИЕ НЯМА ДА НАМЕРИТЕ НИЩО В МОИТЕ ВЕСТНИЦИ,
КОЕТО ДА БЪДЕ В ЗАЩИТА НА ОНОВА
КОЕТО МИ Е ИЗГОДНО КАТО БИЗНЕСМЕН”

Работата на Роберт Максуел с ръководителите на източноевропейските страни и публикуването и “разпространяването” на техните “философски” съчинения на английски и всякакви други езици, предизвикват упреците на глобал-политици. Налице е сделка, която не би хрумнала всекиму лесно. Тогава той прави опит и се извинява:

“ВИЕ НЕ СТЕ ЛИ ПРАВИЛИ ГРЕШКИ!”

Но, Боб Максуел–Капитана не е направил никаква грешка. Предполага се, че по този начин е подпомогнат трансфера на неизвестни по обем целеви финансови потоци, зад които очевидно и днес текат пълноводни фискални реки. Като се има пред вид златният дъжд изсипан за тези “многотиражни” издания, от интерес единствено за колекционери, смешници и политически блудници, тази грешка от всяко положение е правилна. Притиснат от журналисти, а те винаги знаят какво да питат, Максуел усмихнато признава:

“АЗ ИЗИГРАХ ЗНАЧИТЕЛНА РОЛЯ В ПРОМЕНИТЕ
КОИТО ПРОТЕКОХА В МНОГО ОТ ТЕЗИ СТРАНИ …
АЗ ВИНАГИ БЯХ АНТИКОМУНИСТ И НЕ СКРИВАХ ТОВА.”

Някой изследователи считат, че Роберт Максуел колкото е бил антикомунист; щото няма как да не бъде; дваж повече се е проявявал като болшевик, щото така му отърва. През неговото книгоиздателство

 “ПЕРГАМОН-ПРЕС - ОКСФОРД”
преминават писания на подавляюща част от физиците на света, а това не е без значение за преноса на позитивни знания изток-запад и разбира се, запад-изток. Местните наши ръководители, на които глобална прозорливост не би могло да се отрече, далеч преди Михаил Сергеевич Горбачов си го приемат на гости. Какво са договаряли? Що за опит са обменяли? Какви планове са предначертавали? Значи ли това, че наш’те хора така отдавна са били дотам надалеч от комунистическата идея, че възприемат за единствена ремедия материално-моралната разруха? Механизирано-милитаризирана схоластика, с която ни включваха и изключваха от Партията, както си им хрумне. С която замразяваха реални научни постижения, (НАШИ И ЧУЖДИ!?!), че от наука имаха нужда колкото за членство в ООН. (Купони ЮНЕСКО – само за наш’те от ваш’те!) Игнорирайки реални научно-технически и художествени творения, че дано наситят общественото пространство със досадно сив бълвоч. Днес прерастнал в магистрални голи цици - срещу заплащане. Схоластика, с която не се свеняха да ни изпращат да фалшивим неподправен ентусиазъм по безплатни бригади, без подсигурен безплатен обяд. Без да рискуват нищо друго, освен Бъдещето на

МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ.
Как понастоящем да не се шири масова корупция, обусловена от легализирани криминал-финансови интереси, всред околна среда на примитивно офалшивена свобода на избор?
Как така пенсионните фондове на Социалистическа България, изградени върху артисалите пенсионни фондове от Царство България (1947.!), се оказаха гушнати неизвестно где?
Как така НАСЛЕДНИЦИТЕ МАКСУЕЛ, (Лондон), се оказаха забъркани в спекулации с пенсионните фондове на своите не чак толкова многобройни служители?
(Какво последва от това?)
Коя именно православна финансова къща, колко парà преведе в посока Робърт Максуел Комюникейшънс?
(Срещу какво?)
Има ли осъществена подобна финансова операция ин фактум, или всичко е брътвеж подир две ракии на вересия? Там, зад Канала - в Мъглата, все още виталния СССР си имаше и има своята си сто годишна RUSSIAN BANK. Какво имаше НР България зад канала, където за ортаклък задължително се изисква Iместен вложител? Какво донесе на гражданите на НРБ неофициалното гостуване на покойния РОБЪРТ МАКСУЕЛ, в началото на осемдесетте години на двадесети век на борда на "SOUTHЕRN BREEZE"!?! Това едва ли някога бихме разбрали. Но, фактът, че в неговото окръжение бе аташиран виден татовски партиен функционер, достатъчно добре напомня - да си отваряме очи. Щото този нашенски пишман-народец - наакеря!?! - си отива в непоносима беднота. Всред зле прикрита - по програма - просия за мизерни социални помощи. Каквито държавата се стиска да обезпечи. Не защото няма – и не може. А, защото не желае. Изоставен на произвола на съдбата нашенски народец - е дал нещо повече от своят труд за минала, неотдавнашна и настояща МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ. Не - за да погива. А, за да пребъде. Цялата тази патаклама за безрезултатна борба с организирана престъпност и съвременнен тероризъм, за непрестанни реформи и реорганизации, е предназначена не толкова да свърши някому работа, колкото окончателно да опоска държава и бюджет. Да отклони вниманието на обществеността от всичко онова, което облечено в закон, следва да не се счита за организирана престъпност?

В НАЧАЛОТО НА ОСЕМДЕСЕТТЕ ГОДИНИ
на двадесети век, на Рейд Варна блясва яка презокеанска моторна яхта. КПП поставя под контрол този незасечен от никого кораб. На борда на яхтата се намира всеизвестния милиардер Роберт (Боб) Максуел-Капитана, за когото от време навреме се появяват съобщения в пресата, как е посетил този или онзи соцръководител в името на мира между народите. На въпроса какво търси тук, Максуел отговаря на чист руски език: “Господин Тодор Живков …” И подава на шефа на граничния контрол визитна картичка на члена на високопатриотичното Политбюро на БКП, господин-другарят Милко Балев. Корабът застава на кърма на второ място на пасажерски кей. Охрана и пост не се полагат. Максуел слиза като у дома си. Ръкува се под ред със всички любопитни барби. Този стокилограмов мъж перфектно говори руски. За него не е странно, че всички странят от сходнята на този рядък за тези води кораб. Тук забраните, перверзно строги - са вместо екипировка. Яхтата е "Южен Бриз" (“Southern Breeze") под флага на Бахамите. Каюткомпанията е обзаведена аскетично. До час пристигат две “Чайки” и една “Волга”. Екипът на Роберт Максуел заминава за Евксиноград. На следващия ден яхтата е позиционирана на котва на траверс Евксиноград.
Какво е искано!?! Какво е договаряно!?! договаряно? Какво е дадено? Ако са били поети двустранни ангажементи, какви са те? Изтекъл ли е срокът за тяхното изпълнение? Какво е спечелила тогавашна тотал-корпоративна България!?! Какво е загубила съвременна приватизиационна България? Никой бизнесмен не би си губил времето пред “Евксиноград” само, за да усети мириса на салкъм откъм нос Галата. Всред кошовете всякакви спомени на “най-близки сътрудници на Тато”; епизодични чираци по система за която се знае съвсем малко; за това посещение не се казва почти нищо.

НА ИЗТОК ОТ ПАРИЖ, Робърт Максуел инвестира скромни суми най-напред в Унгария. (В-к “Магяр Хирлап” и “Ести Хирлап”) Като бивш орган на ЦК на Унгарската РП, при подобрено качество и цвят, отворен за актуална информация, вестникът върви като топъл хляб. Надеждите се оправдават. Доказано е, че пресата от бившия СИВ успява да се самоиздържа. Магнатът посяга и, към безбрежния руски книжен пазар. Където очевидно е и понатоящем. Без да престане да наблюдава политическата сцена в Англия. Надявайки се на капитални промени по отношение на държавния строй във Великобритания. В този смисъл Робърт Максуел предхожда по възгледи, време и можеби съдба знаменитата Лейди Даяна.

СЪЩЕСТВУВАТ БЕЗБРОЙ ВИЦОВЕ,
как големият хуманист и хитрец УСПЯВА отдалеч ДА предусеща нещата. На един препратен ловец на спонсорство заявява:

”ИСКАТЕ ДА КАЖЕТЕ, ЧЕ ВАШИЯТ ШЕФ ВИ ИЗПРАТИ
ДА МУ ПОДАРЯ ЕДИН МИЛИОН ФУНТА?”

Подир изтичане на парламентарния мандат, Роберт Максуел остава член на лейбъристката партия, за да поддържа борбата срещу нейното ляво крило, което често превалира. Да се чуди човек – да се мае. С какво такъв отявлен десничар привлича бившите ръководители на СССР и НРБ. Къде свършва държавността, къде започва личността? На този въпрос добре отговаря всяко повърхностно изследване дейността на съвременните мултимилиардери-глобалисти. Които очевидно успяват успешно, да въплътят в себе си тези две съкровни човешки начала. Няма никакво съмнение, че бившите нашенски партай-ръководители, далеч преди колапса на любимия социален строй, неофициално са поели откровено дясна политическа насоченост. Без да престанат да преднамерено да заблуждават редовия народ. С цялата мощна лицемерна безскрупулност на единствена легализирана пропагандна машина. В смисъл - доколко са загрижени за неговите съдбини - ако народа кротне - още-по!?! Чудейки се, като как да стане работата, с възвръщането на капитализмата. Че, да им останат сили и за сулук въздух - на куйтулук - в бъдещото глобално демократско общество. И при удобен случай, отново да я ударят на социализъм. Какво по-добро за народо от това!?!
        Според Роберт Максуел социализмът най-накрая станал такъв, (Корумпиран, какъв друг, джанъм!), какъвто би следвало да бъде. Което не му попречи безславно да рухне. Дали, защото мнозина подобни на Робърт Максуел, безспорно отгледани за сметка всинца нам, бяха безмилостно отстранени? Известни са малцина. Колцина са общо? Вярна ли е мълвата за стотици доблестни разузнавачи изоставени на произвола по света? Каква е ролята на магнати като Робърт Максуел, Михаил Сергеевич Горбачов и Тодор Живков за тяхната съдба? Не всички от тях успяха да свъртят легален бизнес.
        През шестдесеттях години на миналия век като депутат в Парламента от лейбъристката партия Робърт Максуел, (Не е рожденно име!), бива наричан от медиите
“СОЦИАЛИСТ”.
Прокарвайки законопроект за продажба на частни лица на общинските комунални жилища в страната, (Стилови, здрави, надеждни, компактни, с нисък наем - кой дава тъй!), Боб дава пример на света. Подир годни правителството на Флорида предприема подобна стъпка без да подозира, (Или можеби отчитайки!), че такава е практиката в много социалистически страни. Глобализмът настъпва чрез активна десоциализация в комунистическите страни и спешна социализация в капиталистическите. Мащабен монополист, Боб Максуел не престава да твърди, че задачата на социализма е да осигури максимална свобода на личността, (Нещо което липстваше!), като се бори против монополизма за интернационализъм (Нещо в което социализмът прекаляваше!). През всичкото това време на медиен възход, пресата не престава да го упреква, че не е специалист-журналист, че не би могъл сам да оформи дори една първа страница на своите издания, че се занимава с това за което не е пригоден. Че е време да слезе от политическата сцена. Светът свръхскоростно акселерира. Медиите се преструктурират и електронизират. Многотиражни издания на Максуел така откровено ухаят на глобален политически “Грийнпийс”, че не биха могли да не бъдат трън в очите на консерватори от всякакъв калибър.
        Към датата на неговата внезапна загадъчна смърт, вестникарската империя Максуел се структурира както следва:


Група “МИРЪР”
“Дейли Мирър”, “Сънди Мирър”, “Пийпъл”, “Спортинг Лайф”,
“Сънди Мейл”
Серия “МИД-СЪМЪРСЕТ”
“Сюрей Мейл”
“ПЕРГАМОН ДЖЪРНЪЛС”
400 научни и научно-популярни названия
заедно с
“Бритиш Мегъзин Пъблишинг”
заедно с
“Бенкинг Уорлд”, “Бритиш Еъруейз”, “Хайлайф”,“Хоум енд Лоу”
“Юнайтед Трейд Прес”
“ПЕРГАМОН ПРЕС”
“Макдоналдс”, “Футура”, “Куин Анн Прес”, “Орбит”,
“Макдоналд Едюкейшн”, “Пюрнел”, “Абърдийн Юниверсити Прес”
“ПЕРГАМОН ХОЛДИНГ”
“МАГЯР ХИРЛАП”
“КЕНИЯ ПРЕС”
“ЮРОПИЪН”

        Около заглавията на всички тези издания кръжат кохорти малки и големи знаменитости, въртят се пари от реклами и поземлена собственост, от всевъзможни индустрии и занаяти. Звучи живот.
През февруари 1988. шест световноизвестни журналисти биват поканени да гостуват на борда на моторната яхта “Лейди Джислейн”, на ксотвена стоянка в порт Бастия, Корсика, където времето е подходящо за изхабените от войната дробове на Капитана. (Претърпял е тежка белодробна операция!) “Лейди Джислейн” е заменила старата “Соутерн Брийз” не само от съображения за сигурност, не само поради възможност да приема вертолет, но и от необходимост от висш маркетингов имидж. Журналистите се водят от Ян, синът на Максуел, придружен от Питер Джей – началник канцеларии, един банкер от когото се очаква заем и един секретар. Капитан Боб си е наумил да закупи американското издателство “Макмилан Прес”, за което се искат едва 2 милиарда и 350 милиона долара. Изглежда това е повод за тази поредна среща пред пресата в присъствието на банкер. Рупърт Мърдок вече е купил "Уолтър Аненберг Триангъл"-САЩ за 3 милиарда долара. Състезанието е в своя разгар. Мърдок е овладял втората по големина в света вестникарска компания с годишен оборот 4.8 милиарда долара. Пред Максуел лежи справка на “Форбс” която показва, че се намира едва на 23. място в списъка на световните милиардери “само” с 1.6 милиарда долара годишен оборот. Какво падение на интернационализма! Какъв позор за социализма “А-ла Максуел”. Робърт (Боб) Максуел-Капитана е навършил 65 години, но не е готов да излезе в пенсия, ако така би могло да се нарече едно очаквано оттегляне в полза на неговите синове. И, все по-често си задава въпроса, доколко са готови неговите наследници да поемат нещата в свои ръце. Предстоят нови инвестиционни рискове, а това е по-силно от хазарт. Пред журналистите на борда на “Лейди Джислейн” дава да се разбере, (Дали е успял!), че все още е рано да се “пенсионира”. (Моля, моля, моля! Това е друг тертип пенсиониране!) И демонстрира, как ефективно си ръководи чрез сателит и по факс всички работи в своята империя. За която е ясно и за незрящи, че не са й чак толкова здрави краката, колкото на пръв поглед изглежда. Журналистите са впечатлени, но не чак толкова. Те са виждали достатъчен брой милиардери пред опропастяване. Едно интервю, един обяд и, на вертолета - обратно на континента. Нека отразят предвидимото бъдеще. Максуел не успява да прозре, че възможностите му са да работи на средно регионално равнище. Все още купува само вестници, предприятия и топръководители. Без да успее да си купи държава. Що за глобализъм е това?
        “ПЕРГАМОН ПРЕС” е второ по значение в света книгоиздателство за фундаментална научна литература. Основно се занимава със спекулации на борсата. Вътре в себе си това е финансово-брокерска къща, ползваща високия рейтинг на своята пронаучна дейност. Назрява качествена промяна в телекомуникациите. Както всеки тайкуун Роберт Максуел прави вложения в спътникова и кабелна телевизия от името на Пергамон Прес. Задава се бум с вечните CD-та, с кабелната и сателитна телевизии, с портативни телефони и джебни компютри. Всичко това изисква нови и нови рискови вложения. Личното състояние на Робърт Максуел трудно би могло да се оцени съвсем точно. Подир смъртта му се оказва, че дължи доста на пенсионни фондове. Като преки и оторизирани наследници, синовете му приемат и понасят бащините грехове. Но, така е винаги при финансови пирамиди. Явни или неявни. Научно или случайно структурирани. Скоротечни или бавнооборотни. Не напразно частни изследователи дузина години подир таинствената негова смърт, продължават да задават съществени въпроси. Като е бил така тясно свързан с ръководителите на страните от СИВ, дали съдбата на всенародните социалистически пенсионни фондове не се крие в някой глобален финансов капан адресирано щракнал за социализЪма, и поставил в шах семейство Максуел? Някой от публикуваните при ПЕРГАМОН ПРЕС научни изследвания разглеждат реалния свят, (Не само финансовия!), като система от всякакви си пирамиди. Лесно е да се увлече човек. Особено ако е прекалено самоуверен.
        Още през 1968. Роберт Максуел, често наричан “Капитана”, се хваща в тежка
КОНКУРЕНТНА БОРБА
с Рупърт Мърдок за собственстта над “Нюс Ъф Дъ Уорлд” (“Световни Новини”) Изключително популярен вестник, почти непознат на нашия пазар. Голям играч на покер, винаги печеливш, с изключително доверие всред международните банкови кръгове, за които дребните борсови спекулации на социалистическия СИВ са повод за вицове и подигравки, Мърдок печели всяка игра срещу Максуел, като гушва ежедневниците:

“Нюс Ъф Дъ Уорлд” …………..…………..……1960;
“Сан”………………………….…………..……..…1961;
“Таймс”……………………….………………....…1981.
И започва да ги обновява. Печалбата от продажба на тези фундаментални за Великобритания издания е незначителна в сравнение с постъпленията от реклами. Нещо, което “Пергамон Прес” не би могла да си позволи поради особения характер на нейните издания, където е непрактично да вложиш реклама. Научните издания се четат от простосмъртни наивници преживяващи от публикация до публикация на вересия.
       В отговор на това предизвикателство, (1984.!), Максуел успява и купува “Мирър Груп”, за да отбележи:
“МОЯТ ПРОБЛЕМ Е, ЧЕ НИКОГА НЕ МОГА ДА КАЖА НЕ.
АКО БЯХ ЖЕНА ЩЯХ ДА БЪДА ПОСТОЯННО БРЕМЕННА.”
Откровеността е хубаво нещо. Пред чужди хора обаче е изцяло вредна.
Още приживе за Робърт (Боб) Максуел Капитана са написани няколко доста човечни книги. Някой от тях го изкарват израелски супершпионин, от което той се залива в смях. Максуел е толкова крупна риба, че би могъл да бъде шпионин на единствено на самият себе си. Посмъртно се наброяват десетина заглавия. Някой вече са налице и на български. В тях се коментира някаква си “българска връзка”. Тъй като оригинални нашенски изследвания не са известни, нещата следва да бъдат приети тъй, както са представени там. До времето на тяхното документално доуточняване. През 2003. Джордън Томас и Мартин Дилън публикуват обемна книга в която отново твърдят, че Мосад унищожава Робърт Максуел, за да не бъде разкрито че е израелски висш шпионин, но тази версия подлежи на потвърждение. Службите унищожават своите функционери единствено при доказан провал. Какъв би бил този провал при един Максуел? С какво е свързан той? Само на Мосад ли е служил? Как е оцелял толкова много години? Двамата крупни анализатори представят свидетели които твърдят, че Максуел е ликвидиран от израелски антитерористичен екип. Което също подлежи на съмнение. Като е така, как ли са го разкрили? “Таймс” някога бе отбелязал, че по време на предполагаемото падане зад борд, недалеч от яхтата на Максуел се е намирал под ремонт неизвестен руски (!?!) кораб. Само че, русите не са толкова невежи, (Както на мнозина им се иска!), че да афишират присъствие на флаг по време на суперсекретна ликвидационна операция. Всезнайковци налагат мнение, че работейки за Мосад Максуел е искал все повече и повече парични средства за своите финансови, а можеби любовни авантюри. На стари години това е всякак опасно. Винаги свързано с оросяване на мозъчната кора и упадъка на възможното мачадо.
БИОГРАФИЯТА
на Робърт Максуел е много по-неясна отколкото някой би могъл да си представи. Едва ли не целият неделен брой № 0079 от “Цветния вестник на годината” (THE EUROPEAN-Weekend, November, 8-10,1991.!) се прощава със своят основател и това наистина е така. Собственикът на Пергамон-Прес, едно от малкото западни книгоиздателства позволяващи си разпращане на безплатна научна литература на съвършено неизвестни и незначителни учени през бариерите на комунизма, го няма. Боб загадъчно е изчезнал от борда на своята яхта, (“Лейди Джислейн”!), където се е чувствал най-сигурно. Това се случва недалеч от Канарските Острови така неочаквано, както някога се е появил в света на богатите. Трупът на изпреварилият своето време паневропеец бива открит от вертолет на испанската брегова охрана, а по-късно идентифициран от семейството му и патолога д-р Лиза Гарсия Коен и неговата съпруга Бети Максуел пред дежурния съдия в град Телде, малък град край Лас Палмас. (Съмнения към тази идентификация остават!) За да бъде погребан няколко дни по-късно на Маслиновия хълм, с изглед към цял Ерусалим. Пет години преди това Робърт Максуел тайно е посетил Израел, за да подбере място къде да бъде един ден погребан. За богатите това е порядък и престиж. Те избират всичко. Освен своята собствена ненадейна смърт.  
       Съпругата на бизнесмена получава куп съболезнователни телеграми от целия свят. От Жак Делор, от Джордж Буш-старши, от кого ли не. Михаил Горбачев заявява:
“Г-Н МАКСУЕЛ ДАДЕ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН ПРИНОС
ЗА КООПЕРИРАНЕ МЕЖДУ ИНДИВИДИТЕ…”
Франсоа Митеран го определя като голям бизнес-лидер. Шимон Перец го нарича “цяла империя от мисли”. Всъщност
КОЙ БЕ ТОЙ?
Роден като Жан Лудвиг Хох, (1923.!) в еврейско пауперизирано семейство от село Солотвино, област Рутения, на границата на Чехословакия с Полша, Унгария, Румъния и СССР, бъдещият медиен магнат Роберт Максуел до 7 годишна възраст джапа бос по селските мегдани. Рутения е испокон веков спорна гранична територия, преминаваща по каприза на Великите сили периодично под юрисдикцията на Унгария, Румъния, Полша, Чехословакия и бившия СССР. Тук се говорят всички езици на Европа. Легендата с която Жан крачи през света гласи, че неговият дядо, баща, майка, три сестри и брат загиват в Аушвиц. Но истината би могла да бъде друга. Стратезите на световните разузнавания са достатъчно находчиви. Твърди се, че успяват да придвижват през вековете онаследени пакети тайни знания, предназначени да намерят израз и приложение в някоя сакрална динамична личност. Развитието на човечеството го налага. През 1938., подир окупацията на Чехословакия от Хитлер тийнейджърът Хох разбира, че е време да надене някакви обувки. И забягва в Унгария, където се включва в съпротивата. Заловен като куриер на нелегални, той е осъден на смърт. Успял по чудо да се отскубне от гибел, Жан Людвиг Хох пресича границите на пламнала Европа. Пешком и на автостоп достига Франция. Войната тече! Това му дава право да постъпи в т.н. “Чешкия Легион”, неразделна част от Френския Чуждестранен Легион (1939.!). При капитулацията на Франция Хер Хох бива евакуиран заедно с отстъпващи войски в Ливърпул. Където декларира, че има намерение да се бори с хитлеризма до смърт. На първо време бива зачислен в Пионерския корпус, който все още не е станал Кралски, а е само спомагателна рота-филтър за невъоръжени чужденци. Корпусът е тъпкан с европейски бежанци. Мнозина от тях писатели, лекари и знаменити музиканти, които никога няма да се прочуят иначе освен в списъците на падналите на бойното поле. За да се амалгамират по-добре в социото на военновременна Великобритания, но и за да не бият на очи че са събрани от кол и въже, доброволците биват окуражавани да възприемат свои “noms de guerre”. Хер Хох възприема първото име, което му попада пред очи – онова на цигарите Мюрие. И се превръща в Иван Дю Мюрие. Трябва да е паднал доста войнишки смях. Хер Хох е задължен отново да се преименова. И се превръща на Лесли Джонс. Изведнъж установява, колко много харесва Великобритания. Храната е добра. Жените са само пръв поглед студени. Службата е строга, но не тежи. Има изгледи подир войната да получи разрешение да се великобританизира. Би останал завинаги в тази страна на мъгли, но и на реки. Страна без планини, но с толкова много възможности за издигане в небесата. Страна под хитлеристки обстрел, но помитаща Германия по своя път. Хер Жан Лудвиг Кох, Мосю Иван Дю-Мюрие, се преименува за последно. Роберт Максуел звучи съвсем по английски. Доста е тежкарско без да е докрай изперкано. Днес никой не би могъл да каже, дали зад името Людвиг Хох не се крие друго някакво, още по-славянско комсомолско име. Това последно преименоване дава възможност на бежанеца от Източна Европа, да се зачисли в действащата армия, без да кисне в правене на торби с пясък за отбрана и укритие. Скоро подир това бива прехвърлен като офицер за поръчки в Кралския Полк на Нейно Величество Кралицата. Полиглотите навсякъде са изключително полезни. Освен останалите европейски езици Боб перфектно владее руски. Съгласно официалната версия, записана черно на бяло във военната история на Великобритания, по време на военните действия в Европа, Максуел с ръчна картечница “Стен” в ръце успява да завземе и унищожи възлово германско картечно гнездо някъде на холандско-германската граница (Около Паарло!).
       Това постижение е толкова съществено за военните действия, че лично Фелдмаршал Монтгомери го награждава с Военен Кръст. Заповедта е персонална:
“ТОЗИ ОФИЦЕР ПОКАЗА КАЧЕСТВА НА ВОДАЧ
ОТ НАЙ-ВИСША КЛАСА КОМАНДВАЙКИ СВОИТЕ ПОДЧИНЕНИ
С ГОЛЯМО УМЕНИЕ,
И ПРОДЪЛЖИ СМЕЛО НАПРЕД ...”
Робърт Максуел получава ранг капитан. По-висока от тази награда е единствено Кръстът Виктория, за което до краят на своя живот Максуел не престава да съжелява. (Би получил ранг полковник!) В края на краищата войната свършва. Новопокръстения великобританец Робърт Максуел сключва брак с Бети Мейнард, (Парижанка от стар хугенотски род!), генералщабен преводач в британските окупационни сили. На демобилизираните се предоставят някакви права и поощрения. Работил за органите на английската цензура в Западна Германия, (Което си е разузнаване!), подир две години младият мъж е демобилизиран. През 1948. Боб основава своята първа “Роберт Максуел Лимитид”, по-късно база и начало на Пергамон Прес. Между 1964-1970. е избран за член на парламента от Лейбъристката партия. През 1981. става собственик и изпълнителен директор на Максуел Комуникейшънс Кърпорейшн. През 1984. е едноличен собственик на Мирър Груп Вестници. През 1987. пуска новия “Лондон Дейли Нюс”. През 1989. закупува Макмилан-САЩ. През 1990. основава и става собственик и главен редактор на “Юропиън” (ТНЕ EUROPEAN!). През 1991. закупува “Ню-Йорк Дейли Нюс” и пуска “Юропиън” в продажба в САЩ и Канада. Изключително смела стъпка, която едва не го опропастява. В деня на неговата смърт Робърт Максуел е собственик на вестници, списания, печатници и минава за един от най-мощните бизнесмени на Европа. Нашите топръководители надушват от къде вее вятъра. Петдесеттях години мораториум върху разпределението на следвоенна Европа изтичат. Предстоят нови времена. Някога аванчастите на американските войски в Европа са влезли в България едва до Боровец, (Техническата гимназия за дърводобив!), без да си позволят да навлязат в столицата. Падне ли Берлинската стена обаче, работите биха станали други. Ето защо един подобен антимилитарист при това заклет антимонархист, заслужава определено доверие. Колко му е да му делегираш да управлява нечии анонимни пари в нечий анонимен интерес. Под надзора на някой кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП. Пък каквото ще да става!
        Легендата за неочакваната смърт на Робърт Максуел “сърдечна атака и падане от борда на “Лейди Джиислейн” в морето” е нищо повече от приключване на неразрешима загадка. (Или сделка!) Трябва доста да е люшнало пустото Средиземноморие, за да падне в морето един така печен яхстсмен с капитански права за всевъзможни превозни средства. Неговото тяло е търсено в морето в продължение на два дни от 3 хеликоптера, специален самолет, испанска военна фрегата и 3 спасителни лодки на Червения Кръст по курса на неговата яхта, която е била на ход по време на трагичното произшествие. (А не на котва, както бързат да съобщат някой източници!) Боб Максуел се е мярнал весел и засмян по палубата рано зарана в 04:30 на злокобния вторник. Започват да го търсят с огромно закъснение едва подир позвъняване от много високо място за изключително важен разговор. Подир повече от 48 часа тялото му е открито да плава с отворени очи в следата на яхтата по време на нейното придвижване от Санта Круз Де Тенерифе към Лос Кристианос около Канарските острови. Според патолозите това е признак изключващ удавяне. Какво именно се е случило остава загадка?
       Трупът на знаменития книгоиздател бива идентифициран от неговата съпруга с помощта на патолога д-р Лиза Гарсия Коен. Старата дама възкликва:
“ТОЙ Е КОЛОСАЛЕН ДОРИ В СМЪРТТА СИ.”
Но дали достатъчно? Двата най-големи сина на Максуел (Той има девет деца!), се заемат и оглавяват империята, на която акциите незабавно падат. Жан (35 години!) поема “The Mirror Group Newspapers”. Кевин (32 години!) оглавява “The Maxwell Communication Corporation” собственик на най-тиражирания нюйоркси таблоид “Дейли Нюс”. Безсрамни купувачи се явяват незабавно. Двамата младежи заявяват в един глас, че правят почтен и точен бизнес и не желаят да го продават. Нещо, което по-късно им отваря път към затвор, а подир още години към неочаквано помилване. На практика задълженията на двете групи са намалели за през текущата (1991.!) година. Не е ли това истинската причина да бъде отстранен Максуел? Осуетяване просперитета на една дотам дясна че крайно лява финансова групировка, можеби поела да мултиплицира нечии неявни каси, е от съществен интерес в борбата за конкурентни търговски пространства в Средна и Източна Европа. Ако тези пари наистина са постъпили чрез Роберт Максуел и някоя на пръв поглед незначителна националотговорна българско говоряща финансова династия по т.н. “свободни островни зони”, тези пари са изгубени завинаги. Особено, след като е отстранен брутално от финасово-политическата сцена живият български ключ към тези пари. В главната квартира на вестника в “Орбит-Хауз” всички служещи са поразени и озадачени, преди да изпаднат в паника. (Между тях и Огнян Дойнов, по-късно установил се завинаги във Виена!) Боб добре е заплащал добросъвестното служене, макар да е бил съвсем себичен. Школа, каквато липства на мнозина парвенюта, десетки години загледани в политическия си балкански пъп, без да успеят да станат финансови факири. Остава единствено споменът. Жан Лудвиг Хох, Иван Дю-Мюрие, Роберт Максуел не е преставал да твърди упорито:
“КОНТИНЕНТАЛНА ЕВРОПА ТРЯБВА ДА ВЪЗСТАНОВИ
СВОЕТО ЛИДЕРСТВО В СВЕТА.”
Дали не се е оказал прекалено много европеец? Така или иначе дейността на Максуел на пазара на вестници е конкурентна, напредничава и крие опасност да засенчи много официози. Счита се, че пускането на първи брой от “Юропиън” на 11.05.1990. е най-бързото подготвяне на първи вестникарски брой в света. Само за няколко месеца вестникът достига тираж близък до вековните “Интернешънъл Хералд Трибюн”, “Уолстрийт Джърнъл” и “USA-Тудей”, при неизвестни загуби.
       Представянето на първи брой на
THE EUROPEAN
става в Ню-Йорк в присъствие на Ксавиер Перец Де Куеляр, кмета на Ню-Йорк Дейвид Динкинс и над 40 посланици при ООН от Европа и САЩ. По този случай Максуел си позволява да заяви:
“ХОРАТА ТРЯБВА ДА ИМАТ МЕЧТИ И ДА НАПРАВЯТ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО З
А ДА ГИ ПОСТИГНАТ …
НЯМА ЗНАЧЕНИЕ АКО ТЕ ПРОПАДНАТ.
ТОВА КОЕТО Е ВАЖНО Е, ЧЕ СЕ ОПИТВАТ ДА ГИ РЕАЛИЗИРАТ.”
Питър Донели, близък сътрудник в кашата наричана правене на вестник, предава някой от най-често употреблявани работни изрази на Боб Максуел:

“Не бих заел назаем дори изгоряла кибритена клечка”;
“Въртите се наоколо като пилета без глави”;
“Това е полезно колкото лански сняг”
“Никога не захващай кавга с човек, който купува мастило с бъчва”;
“Какво друго има между ушите ти освен свеж въздух?”;
“Колко пъти трябва да те уволням, преди да започнеш да правиш това,
което ти нареждам?”;
“Кой ме накара да подпиша този чек?”;
“Ти си моят последен патрон!”.
Само че, ръководенето на преса народняшки тип задължително води до прегаряне на бушоните. Нещо, което при Жан Лудвиг Хох или Иван Дю-Мюрие, или Робърт Максуел, завършва внезапно. Неговата съдба ви ли напомня - отчасти - съдбата на Мартин Идън – а?
        Към всеобщата скръб на света, се присъединява и Васил Гаджанов, по онова време главен редактор на най-четения столичен вестник “Вечерни Новини”. Единствен и последен вечерен вестник в набързо - тоест през куп за грош - европеизирана България. Гаджанов признава свои многобройни срещи с високия професионалист Робърт Максуел, за подготовка на модерен български вестник, макар преговорите за закупуване на “Вечерни Новини”, под натиск на тогавашната общественост,  да се провалят. “Вечерни Новини”, някога поел щафетата на старомодния ала така целенасочен “Звено”, повече от две десетилетия не съществува. При медиите е от изключително значение чие притежание са. Защото са - като жените. Правят се, че слушат своят господар, по Закон и съгласно Бог. За да го изоставят в най-критичния момент. Усетят ли - от къде духа хамсина на Вечният Паричен Интерес.
THE END
07.04.2004 г.
15.02.2010
Нагоре

сряда, 13 май 2015 г.

QUO VADIS VARNA!?!

(c)1982-1992 - Bogomil Kosstov Avramov-Hemy
КУО ВАДИС ВАРНА?
ОПИТИТЕ ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ на обичайната структура на обществото; ала добре че ординерния гражданин си му знае реда и наредбата; доказа, че значителен брой от жизнените параметри на българина все още са изцяло живи. Може би дори безсмъртни. Освен един. Проблема с Околната Среда и Пространство.
Всеки може да остане при семейството си, или да забегне надалеч от него. Без да се притеснява, че ще трябва да се бори за ново жителство.
Всеки може да се грижи за децата си, или изцяло да ги зареже. За да не гледа, как се превиват от глад. В една иначе съвсем европейска страна.
Всеки може да обича жена си дори тя да му изневерява, а освен това, би могъл да си купува и платена любов. Стига това, да му е по джеба.
Всеки може да обругава власт и законност, за да докаже подир това пред съда, че именно той е прав, при това напълно.
Всеки може да се възмущава от мръсотата, в която е затънал най-перления бряг по западното крайбрежие на Черно Море, без това да доведе до някакво видимо подобрение. Независимо от ежедневно внасяните данъци и такси.
С една дума, всеки има право на избор, от какво да погине. Но, става дума за още нещо. Освен всичко това, гражданинът на Варна има ли какво друго да избира? При една относителна сво-бода на избор. При това конституционно гарантирана.
ЕДНА ПУБЛИЧНА АНКЕТА през 1996, проведена от научни работници които си се занимават именно с това, установи следното:
- 47% от гражданите на град Варна не познават екологичните проблеми на града, а следователно и всички останали,
- 56% от гражданите на град Варна може би активно се интересуват от стоящите пред града екологични проблеми, но остават с това свое "интересуване",
- 77% от гражданите на град Варна получават информация за екологични проблеми единствено от местните вестници, а следователно неточно и недостатъчно ангажирано,
- 52% от жителите на град Варна не участват в обсъж-дане на екологическите проблеми по места, когато това се прави, а това се прави твърде рядко.
- 84% от гражданите на град Варна са участвали в "ма-сови" екологични акции, независимо че междублоковите про-странства вонят от прозоречна смет, безстопанствени кучета, котки и скитници.
Тази странна екологическа анкета, изглежда твърде обилно напудрена и, нагласена. За чия ли международна организация е предназначена? Не вярвам, да е годна за управленски цели. Но, кой у нас управлява, чрез анкети? Все още никой.
С ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ХАРАКТЕРНАТА СТРУКТУРА НА ОБ-ЩЕСТВОТО, нека читателят да не ме разбира криво, град Варна внезапно загуби част от своите паметници на храбри и самоотвер-жени мъже. Както и, на някои възрожденци. Издигнати по полити-чески причини, тези паметници бяха загубили своето политическо въздействие. И, бяха останали единствено със своята художест-вена стойност.
Какъв град. Каква управия.
Да унищожи онова, за което е платена робска дан...
ПРЕДИ МАЛКО ПОВЕЧЕ от петдесетина години време, а и дълго подир това, град Варна води интензивен стопански живот. По време на стопански кризи, градът бележи положителен възход. Към краят на 1940, тук оперират три местни банки, с общ капитал над 100 000 000 златни лева, със специални фондове за подпома-гане на науката, изкуството и културата, без това да бъде изисква-но по закон. Дотолкова стабилни, че две последователни окупации не могат да разбият тяхната дейност.
Основана през 1895 г, Варненската Търговско-Индустриал-на Камара включва 19 подопечни околии, от които най-обширна е Провадийска, станала нарицателна за цяла България. Поддържа 12 занаятчийски училища. Основава Първо Висше Търговско Училище в страната още през 1921 година. Към краят на смутната 1940година в него вече се обучават 1250 студенти.
По инициатива на Лигата за Курорта Варна, чиято заслуга е коренно разгръщане на град Варна, като международен курортен център, започва да действа Варненската Промишлена Изложба. Успешен конкурент на Пловдивското Мострено Изложение начиная от 1932.
Още през 1914 година, градът който не се е разпростирал по-надалеч от закусвалня "Нептун", се осветява от собствена елек-троцентрала. Различни фабрики и работилници, имат свои енергийни центрове, които погрешната концепция за централиза-ция на електрозахранването унищожи най-безотговорно.
През 1937 година бива открит водопровода Батова-Варна.
Без да гони световни мощности и пазари, Варненската Дър-жавна Корабостроителница произвежда малки стоманени кораби без особени затруднения.
В града има над 3000 занаятчии, обединени в 24 професио-нални сдружения, всяко едно от тях със своя хоругва, устав и спо-магателна каса.
И, както днес, парата е въртяла фукарата.
И, както днес, мнозина са се питали:
КУО ВАДИС ВАРНА?
Без да могат да си отговорят.
Всъщност, накъде отиваш Варна, в края на един така динамичен век?
Защо поетите престанаха да те възпяват?
Защо композиторите престанаха да творят за Теб?
Защо по улиците ти отекват изстрели без отговор?
Как стана тъй, че твоите курорти рухнаха всред свлачища?
Как така се получи, че твоите младежи гинат безработни?
Защо твоите интелигенти забягнаха през девет земи в десета?
Кой, как и защо изсмуква най-безпощадно твоите целебни со-кове, заложени така мъдро от Природата тук, на брега на Море-то?
Кой те превръща в екологическа бомба със закъснител?
Защо твоите значителни тежки и леки производствени мощности лежат захвърлени и замразени, за да се разпадат?
Кой желае моралното мъртвило на нашите деца?
КУО ВАДИС ВАРНА?
Някой някъде неизвестно защо, но съвсем умишлено погубва твоето Черно Море.
Някой някъде неизвестно защо обрича твоето набъбнало в брой население, на недоимък, на глад, на безпаричие и безпер-спективност.
Кой превърна твоето брегово море в Помиярник на Цяла Съвременна Европа?
Кой финансира наукоподобни изследвания, които задоволяват евтини интереси за сметка на данъкоплатеца?
Кому служат безкрайните приказки за просперитет чрез Свободни Икономически Зони, които Европа отхвърля в тази точка на света още от турско време, та до днес?
Кой се нуждае от Бъдещето на Твоите Деца, за да изгради просперитет за своите на другия край на света?
Кому е нужен сблъсък на ненужен блясък и пълна немотия, по улиците на града?
Как така се получава, че върху забележителни исторически паметници израстват железобетонни жилища-вампири.
КУО ВАДИС ВАРНА?
Защо никой не изследва твоят стремеж към съвършенство?
КУО ВАДИС ВАРНА?
КУО ВАДИС ДРЕВНА БЪЛГАРИЙО?
КУО ВАДИС БАЙНО?
И, ще има ли задоволителен отговор някога?
ПО ВРЕМЕ НА ЕКСПЕДИЦИЯ на Институт по Океанология при БАН-Варна, през 1986, бива открит неизвестен, подобен на медуза вид, известен катоКтенофора Еухарида. Хищник от повърх-ностните води пред нос Емине, който се храни с планктон и, яйца на мекотели. При фиксиране във формалин, което е рутинна прак-тика, животното се разпада. Никой не свързва наличието на този неизвестен до тогава обитател, със зигзагите на моторния кораб "Петерсберг", който именно по онова време битуваше в брего-вото море на България, а капитанът му се чудеше и маеше, как и къде да изхвърли своя секретен товар от лаборатории за биопре-парати в Западна Европа. Но, така е в светът на науката. Откритие-то е откритие. Причините и следствията ще интересуват други.
В РАЙОНА НА КУРОРТИТЕ северно от град Варна, се наброяват ни повече - ни по-малко от 14 топли минерални извора. Това са предимно занемарени сондажи извели топли минерални води по цялото крайбрежие на България, без някой да се опита да ги кап-тира и оползотвори.
Начиная от краят на шестдесетях години, подвижността на бреговите зони около град Варна, сериозно се активира. Първите сериозни свлачища, сурнаха в морето т.н. "Рибарско Селище" между Златни Пясъци и Кранево, за което се предполагаше, че ще даде реален плод под форма на валута. С интензифициране на жилищното строителство, тези процеси се усилиха и зачестиха. Брегоукрепителните работи извършени на самия морски бряг, но не и в сърцевината на свлачищните процеси, помогнаха малко. Особено тежко бе положението през 1995, 1996 и 1997, когато маса новопостроени вили хукнаха направо към морето. Оказа се, че тоталитарните забрани са отчитали не само партийна при-надлежност. Но и, интуитивни предпоставки. През рухналия край-морски път, преминаха министър-председатели и президенти, но това не спря процесите на свлачища, които някои искат да изкарат природна закономерност. Тук-там някои си зададоха въпроса:
КУО ВАДИС ВАРНА?
Но, не отговори никой.
ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ най-подир стана ясно, че водопроводът за град Варна от язовир "Цонево" (?) и, нефтопроводът от Бургас до Провадия, вървят успоредно в непосредствена близост. Народът се нареди на опашки за минерална вода, но тя едва ли бе пригодна за ежедневна употреба. В град Варна основно се пиеше замърсена с нефтопродукти питейна вода. Не само във Варна, но и в областта. Тук-там някой запита:
КУО ВАДИС ВАРНА?
Не отговори никой. Защото онези, които трябваше да го сторят, бяха заети с управленски рокади.
В КРАЯТ на 1988, началото на 1989, в един сумрачен периферен квартален клуб на град Варна, внезапно бе изложен пред изне-наданото гражданство, поредния "нов" квартално-застроителен план за централната част на крайморския град. Това бе направе-но най-вече, за да бъдат туширани граждански недоволства. Свързани с взривяване и изтриване от лицето на земята, на ред централни умишлено повехнали здания с прекрасни фризове на късния виенски сецесион. Точно в центъра на града. Там, където все още нищо не може да се постигне. Освен половинчати раз-копки незабавно оковани в железобетон.
Подложен на слабопроучени демографски промени, измъчван от отсъствие на съвременен градски и извънградски обществен транспорт, застрашен от наличие на обкръжение от остарели
химически производствени мощности, разположени едва на двадесетина километра от неговият административно-стопански център, Варна притежава вече два модерни фестивални комплек-са, но все още няма Съдебна Палата, Сметна Палата, Опера Хауз, Библиотека и, още какво ли не. Град колебаещ се между множество "идейни" проекти; но не и върху солидно изградени концепции за развитие; Варна сякаш е човек който посяга на себе си. Една внезапна проверка някога показа, че класираните няколкостотин паметници на културата, предимно стари жилищни сгради, изведнъж бяха намалили своя брой значително. Дали някой не предвиждаше настоящето? Може би. Но, какво значение. Едва ли човек или група хора си задаваха въпроса:
КУО ВАДИС ВАРНА?
Съгласно този проект; а сега - 1997 - отново има "нов"; около 6000 коренни жители на Стара Варна, щяха да бъдат принудително разселени в периферията на града. Впрочем, подобни възгласи и, днес се дочуват. Предимно гласове на спекуланти с недвижима собственост.
НЯКОГА, зданието на Централната Поща в град Варна, бе едно от малкото здания за чудо и приказ в този чудесен винаги град. Един добре известен за времето си и света скулптор, украи-нецът Михайло Парасчук, роден през 1878 в село Варваринци, Тернополска Област, учил в Краков и Лвов, завършил Акаде-мията "Жюлиен" в Париж през 1910 и специализирал при Огюст Роден, се заема с нейното външно и вътрешно оформление. Така, както вече е сторил с ред административно-стопански и учебни сгради в столицата. Така, както е сторил със зданието на Софийския Държавен Университет. Този български украинец, влага цялото си умение, щото Варненската Централна Поща да бъде в духа на новото време, без да подминава исторически легенди и митове. Някъде в средата на шестдесетях години, невежа злостна ръка на надничар, заличи ред барелефи в залата на официалното стълбище, а навярно и из главния салон. Пощата трябваше да прилича на всичко останало, освен на българска. Струва ми се, Михайло Парашчук не го е преживял. Той почина в София през 1963. Не вярвам, да не си е задавал въпроса:
КУО ВАДИС ВАРНА?
КУО ВАДИС МАТИ БОЛГАРИЯ?
КУО ВАДИС ЧОВЕКО БОЖИЙ?
И, ако днес напомням за всичко това, то не е за да бъде потърсена сметка, макар това да е докрай необходимо.
По-добре е да се напомни, за да се предотврати.
По-добре е да се предотврати, вместо да се извърши.
Но, престъпленията рядко успява някой да предотврати докрай..
No End/14.01.2014..

събота, 2 май 2015 г.

ЗА ИДЕНТИЧНОСТТА - 02.05.2015.

(c) 2007 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ЗА ИДЕНТИЧНОСТТА -
И ОЩЕ ВЕДНЪЖ - ЗА ДОБРОСЪВЕСТНОСТТА

от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
© 2008 - Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY
Academician-1988, IBLEA-Italy, Invited Professor-2005, MAUP-Kiev
E-mail: hemy@abv.bg

 
КОГАТО ЧОВЕК ЧЕТЕ измекярските номера, (Съдебни дела и яйца по главата!), погодени на турския писател-нобелист Орхан ПАМУК от неговите сънародници, в неговата собствена родна страна, не може да не превключи на къси светлини. И да се запита, дали, аджеба, вярата в глобалното изравняване на народите не е нищо повече, от алъш-вериш на Капалъ-Чарши. Събития докрай недопустими за Двадесет и Първи Век. Когато претенциите на съвременна Турция напират - и ще успеят! - за парче от подозрително примамливия кадаиф, наричан Обединена Европа. Древна страна със свежа нация, в която религиозното сектарианство не престава да пълзи и провокира правителства и парламент. Брутално надхвърляйки границите на цивилизования разум.  И, ако този човек е на възраст; нещо което съвременната младеж презира, без да се опитва да я достигне чрез прилежание и почтеност; той не може да не си припомни недалечното тоталитарно минало. Когато върху всинца – а бяхче чилиони! - тежеше воденичния камен на подобна схоластика. Проектирана вместо в дажмии, в кабинетите на безбройните партай-комитети. В добрият случай, ако не изяждаха по някоя плестница около Порт Варна-Изток, или ако не биваха интимно пребивани у дома в леглото, биваха оставяни да я карат – как може. Та - до днес. На мнозина, тези редки редове биха могли да се сторят неуместни, зер комшулук трудно се изгражда - лесно се разпада, но пàрата вдигана от съседна Република Турция, досежно нейната компактна национална идентичност из стара Европа, буди меко казано – трепетно недоумение.

НЕ ТАКА ОТДАВНА (2004.!), във връзка с предстоящото влизане в Европейския съюз (ЕС), на пишман-мераклиите източно-европейски страни, но и, защото предварително проучва и регистрира техния етнически хал и здравословно състояние; Световната Здравна Организация (СЗО) отпечата и разпрати на своите почитатели един твърде странен справочник – “ДЕСЕТ ЗДРАВНИ ВЪПРОСА ОКОЛО НОВИТЕ СЪСЕДИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ” (“10 HEALTH QUESTIONS ABOUT THE NEW EU NEIGHBOURS” by Albena ARNAUDOVA, ISBN 92-890-1381-8, 248 pp, 180 x 120 mm.) Да знае някой нещо за Албена АРНАУДОВА – едва ли. Да се допуснем що за птица е - лесно е да стане, като се гледа онова, върху което е поставила своето български име. Освен, ако това име е фантомно.

КАК' СЕ ВИДИ от беглия преглед на този донейде ценен справочник; с предговор и автограф от Марк ДАНЗОН – Регионален Директор на СЗО за Европа; безусловно всички включени страни; Албания, Беларус, Босня и Херцеговина, България, Хърватия, Молдова, Румъния, Федерация Русия, Сърбия и Черна Гора, Македония и Украйна, без Република Турция; се отличават с тежка национална корпускулярност. За разлика от Република ТУРЦИЯ, която е представена с прекалено хомогенна национална идентичност, почти без здравословни проблеми.
Зеленеещият СЗО-правочник, черно на бяло доказва, че по всичките 81 провинции на Република ТУРЦИЯ всичко е:
А) Из корен - само турско;
В) Вероизповеданието - из корен - само мюсюльманско.
От националистична гледна точка, това няма как да не е похвално. От регионална – прекалено подозрително. От глобална гледна точка – докрай осъдително. Република Турция е член на ООН и НАТО, а там се държи на точността. Освен ако Аллах не постанови друго. Истината често е твърде различна от онова, което не престават да ни внушават един през друг комшиии, съседи, и бигбротери от близо и далеч. Защото си дават ясна сметка, що означава православен българин.

СЪГЛАСНО ЩАТСКИ ИЗТОЧНИЦИ (THE UNIVERSAL ALMANACH-1992, Kansas City-New York),
турската нация съвсем не е така монолитна, както хлъзгавия от хигиенни съображения джобен справочник на СЗО, се опитва да внуши на глобална Европа. Оказва се, че в началото на деветдесеттях години на двадесети век, в Република Турция живеят 85% турци, много от тях привнесени от България и приобщени от Кипър; 12% кюрди – около 13 000 000 т.е. 55% от кюрдите по света, (След Войната в залива-1991., от Ирак в Турция преминават над 400 000 кюрди!); както и 3% други общности. Вероизповеданието превалиращо е мюсюльманско, (Предимно сунити!), но 2% все пак са християни и юдеи, а в по-ново време мормони и сциентолози.

РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ е несъмнено почти съвременна, почти промишлена, почти гражданска държава. И, макар целта да оправдава средствата, повече от неетично е, да се набляга на мюсюльманската поливалентност на Източно-Европейските нации. Със смехотворна леснина отчитайки огромен персентаж турско и циганско малцинства. (Не е посочена ползвана литература!) В проценти, за които самите малцинства едва ли помислюват, но СЗО предлага за достоверни. Не вярвам авторката на справочника да е помръднала пръст да изследва, сравни и верифицира тези подготвени, кой знае от кой анадолски политико-стратегически институт, "статистически" данни. Което, няма как да не клони към глобалистична измяна. (СЗО е международна при ООН организация!) Спокойно! Глобализмът все още не е кодифициран. Поне за сега. Турската нация успя, и мъдро устоя неучастие във Втората световна Война, независимо от многостранния политически натиск. В началото на шестдесеттях години на миналия двадесети век, когато у нас да се мечтае за работа на запад бе деяние криминализирано, (Възнеш ли, ставаш немедленно народен враг!), Република Турция умно отвори граници за своята трудолюбива младеж. Която се установи, очовечи се, и просперира. Натрупала европейски опит, отдавна побеляла, тази младеж се завърна с пълни джебове с армаган. Предлагайки широк спектър привнесено (Дали легализирано!?!) европейско "Ноу-Хау". Напредъкът е очеваден, и отнася към поука. По отношение на промишленост и отбрана, Турция следва добрият европейски канон, налучвайки бъдещ файда-коловоз. Но, ако цената за този напредък е псевдонационалистично забаламосване на световното обществено мнение, чрез инструментариума на СЗО, едва ли би могло нещо в повече да се добави. Освен приказката за човешкото око, което само шепа пръст успява да затвори.Особено в случаи на официално толериран гьонсуратлък.
THE END
6/10/08 11:44:14 PM