21.12.2012 09:40 - THE FLOOD HAD STARTS, essay, Hemy VARNALIS
автор: godlieb категория: Политика 
прочетен: 382 коментари: 0 гласове:
последна промяна: 16.01.2013 06:55
прочетен: 382 коментари: 0 гласове:
0
последна промяна: 16.01.2013 06:55
ECOCONSULT-77
PRESENTS
(C)2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMYПОТОПЪТ ЗАПОЧНАот
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
PRESENTS
(C)2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMYПОТОПЪТ ЗАПОЧНАот
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
НАВЛЕЗЛИ В МОРЕТО, тромаво и смешно, в началото на мина-лия век, парните кораби все по усилено кръстосваха Светов-ният Океан и, неговите морета. Това Всеобщо Наследство на Планетата бе все още неовладяно. Притежавайки завидна ма-невреност, те си позволяваха да вземат на таран неповратливите ветроходи. Които, така или иначе устискаха до подир Втората Световна Война. Спускането на вода на знаменития мастодонт "Грейт Ийстърн", кореспондира с процесите на национално осъзнаване и самовъзраждане на Балканите. Параходът "Абдул Азис" идва от същите земи. Англия отдавна притежава устойчива национална исторически осъзната доктрина. Тя произвежда не за слава, а за да продава. За да докаже на света, че всичко под небето не е само пара, вода и, пак пара. Но и, пари! С помощта на каменни въглища, насипани в непрогледни бункери, морската вода се превръщаше в конски сили. Конските сили в товароподемност, бързина и точност. Точността в забележително качество. Качеството в неминуеми печалби. Печалбите се инвес-тираха в развитие, благоденствие и образование. Образованието носеше нов просперитет и, развитие. Машината се въртеше.
Машината за правене на пари...
ПО ОНОВА НЕ ДОТАМ ДАЛЕЧНО ВРЕМЕ, превърнатите в сгурия въглища не тровеха морето. Те се превръщаха в пясък. Нищожните постъпления от машинно масло лесно емулгираха, за да се изпа-рят и разложат. Черният дим от параходните комини се попиваше от някой случаен облак. В началото на века, парата започна да бъде измествана от двигателите с вътрешно горене. Някой си бе втълпил, че тези нови машинарии са значително повече иконо-мични. И, войната с ветроходите продължи на общо основание. Който от тях не отиде на морското дъно, остана зарязан на някой самотен пристанищен морски пирс. За да дочака наши дни. Та да бъде превърнат в музеен експонат. Едва понастоящем човекът се обръща отново към ветрилата. Той си припомня, че съществуват неизползвани природни ресурси, които все още не могат да бъдат изцяло унищожени. И, строи свръхлуксозни пътнически кораби под ветрила. С надежда, за компютъризирана ветроходна епоха. Какъв наивитет. Кой би могъл да кондензира ресурс подобен на вятъра?
В НАЧАЛОТО НА НАСТОЯЩИЯ ДВАДЕСЕТИ ВЕК, в затворените заливи и пристанищни акватории, започват да се наблюдават непознати до това време процеси. Към 1913, въз основа на "Закона за Пристанищата на Обединеното Кралство", губернаторът на Австралия започва да налага строги глоби за изхвърляне в прис-танищни води на петрол, нефт или спирт. Тази полумярка ще остане навярно първа, но не и единствена, в обичайната пристанищна практика на Новото Време. И, когато странният кораб "Фарадей" хвърля котва във Варненския Залив, за да свърже Варна със Сева-стопол с презморски телеграфен кабел, корабът няма никакви екологически проблеми в един неотдавна изцяло отомански град.
ПО ВРЕМЕ на ранното промишлено развитие, продължило по нашите брегове едва ли не до днес, Черно Море бързо и ефективно пречистваше незначителните количества градски отпадни води. Река Дунав не изхвърляше несметни количества отпаден сток и, смет. Реките сами укрепваха лесно пропадащия морски бряг, изнасяйки и разполагайки по дължината на 378 150 метровата брегова ивица на страната Полагаемото, съгласно сметките на Природния Брегови Самозащитен Механизъм. Неизяснен и понастоящем, независимо от твърде задълбочените изследвания. Независимо от наличието на какви ли не изследователски формации. Които предпочитат принос в световната наука, наместо в националната наука и практика. Главният хранител на Черно Море, река Дунав, все още не бе обяздена от човешка лакомия за енергия и промишлени блага, с оглед лесна и бърза печалба. Реката, разделила Североизточ-на Европа на две по каприз на Природата, все още не доста-вяше в Черно Море кораби фантоми от вида на злополучния м/к "Петерсберг". Който се спусна по реката в началото на осем-десетях години, за да навлезе в български териториални води с неизяснено количество лабораторни отпадни продукти от препарати за борба със СПИН. Умело замаскирани с нефтопро-дукти. Точно по време, когато вертолетния мониторинг на Коми-тета за Опазване на Природната Среда при Министерски Съвет - София, с база Варна, бе внезапно свален от дозор. По онова исторически далечно време, може би не така
благодатно, но далеч повече почтено, пасажерите на малкото морски и речни плавателни съдове се брояха на пръсти. Вода се пиеше от дървени бурета. Празните бутилки с обедното вино на екипажа, се прибираха и съхраняваха. За да бъдат ползвани многократно. Варненци бяха богати на лозя, днес разточително унищожени от безумния ищах за Имот в Града. На всяка цена и, завинаги. Кюмюрът, дървените въглища от Лонгоза и Балтата, две свещени за християни и мюсюлмани гори, най-значителния износ от Варна и Пиргос за Истанбул и Пирея, се пренасяше в чували от зебло. Подир разтоварване на стоката, хамбарите грижливо се премитаха. Нищо не се изхвърляше в морето. Остатъците от кюмюр се разпределяха между тайфата. Не поради цинцарлък. Заради традиция.
Делфинът, все още се биеше с харпун. Повече за кеф. Все по-често за храна. Докато се стигне до страшния разбой на кървавия отстрел. Защото имаше години, когато рибата кой знае защо бягаше навътре в морето. Както имаше години, когато рибата излизаше обезумяла на брега. Такава година бе есента на 1943, когато цяла Варна, а заедно с нея и евакуираните тук столичани, излезе сред нощ на брега за да прибира с голи ръце в газени тенекии и плетени кошове, безплатно дарена от морето риба. Този неочакван Дар Божи направи цената на рибата да слезе под нулата, докато цената на солта се повиши стократно.
В КРАЯ НА МИНАЛИЯ ВЕК, но не по неговата мнима романтика въздишаме ние, ивичестият кит навестяваше и Черно Море. През 1880 той излезе при малкото селце Кабулети недалеч от Батуми, при самия дървен пристан. Жителите на селцето хванаха пла-нините. Никога не бяха подозирали, че съществува такова огромно морско чудовище. Селяните отправиха молитва Богу и, депеша Императору Всеросийскому. Драгуните не закъсняха. С дружен залп, видяха сметката на бедното животно. Решило, кой знае защо, да проникне в апендикса на Световния Океан наричан още преди хилядолетия от древните меоти Темарин. Което отново означава Черно Море. Имената на хората ли са само орисия, или изобщо?
Щом драгуните се върнаха в казармите, селските псета се заеха. Както винаги, учените дойдоха с много голямо закъснение. Все пак успяха за спасят скъпоценния скелет. Днес, той би могъл да се види в Природонаучния Музей на Тбилиси. Всичко това ме кара да си мисля, че историята с онзи митичен кит излязъл преди години в устието на река Камчия, няма да е единствено рибарска лакърдия. Само че, как така се е разминал с квалифициран отстрел? Трябва доста мощен да е бил този кит. Не вярвам да е същия, който някога се демонстрираше в една циркова шатра. Но, какво ли не измисля човек, какво ли не...
ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ, тюленът-монах тръбеше гръмко пора- ди самота в скалите под Калиакра. Твърди се, че през 1834, по неизвестни причини, които биха могли да се обяснят единствено с т.н. медитеранизация на Черно Море, той напуска своите традиционни убежища под нос Никита в Южен Крим. За да се засели по нашите брегове.
През 1891, по случай откриването на Варненския Павилион на Пловдивското Мострено Изложение, един тюлен бива отнесен с кораб до Бургас, а от там с влака до Пловдив. Където, да бъде експониран в малък басейн насред изложението. Докато предаде Богу дух. Съгласно данни на Световния Фонд за Дива Природа, (фонд който многократно мени своето название) от 1977, общият брой на тези безобидни животни в Черно Море и Средиземноморието възлиза на около 500 броя. От тях в турски води обитават 150-300 глави. И, тъй като избиването на тюлена в Турция по онова време бе твърде интензивно, бе отпусната значителна парична помощ. Щото, това избиване да престане. Чрез заплащане месечна издръжка на местните тюленоловци. Кой като тях...
Не е известно подобна програма да е под контрол за Българ-ското Причерноморие. За което се твърди, че тюлените отдавна никакви ги няма. Последната двойка тюлени трябва да е изтребена от местни далянджии едва към краят на седемдесетях години. За да не нагонват рибата и, да не късат мрежите. И, тъй като в разселването на този биологичен вид има пръст блаженопочив-шият Цар Фердинанд Първи Кобурготски, лесно е да се запи-таме, втори път ли трябва да се възцари, за да бъде поддържан ус-тойчив биологичен ресурс от тези съществени за екологическото равновесие на Черно Море видове.
ФАБРИКИТЕ по крайбрежието, по същество спретнати занаят-чийски работилници, произвеждаха повече за местни нужди. Никой не считаше, че е необходимо да запълва вакуума на чужди пазари. Където конкуренцията винаги е била убийствена. При население от 75 000 души, индустриалните предприятия в град Варна не бяха повече от 65. От това печелеше морето. Неговият естествен еквилибриум. Неразделно цяло със всичко останало в региона на Черно Море и на Балканския Полуостров, а очевидно и на цяла Европа. Проблемът Човек-Машина-Природа-Човек, все още не бе така ярко изразен, както понастоящем. Все още не бе задължително превърнат в глобален проблем Човек-Машина-Природа-Машина-Човек. С единствено предназначе-ние - да се оцелее. Морската биологична станция наричана "Аквариум", притежаваше малък, непретенциозен и плодотворен персонал. Предназначена да изследва проблемите на Бре-говото Море, без да навлиза в Световния Океан. Нейното съвър-шено по структура и архитектура здание будеше възхищението на варненските богаташи. Но никой, - За Бога!, - никой от тях не посмя да се полакоми щото то да бъде перспективно комар-джийско казино. Царят покровителстваше науките и изкуствата. Никога комара...
ВСЯКА МАЙКА, можеше да нахрани челядта си с морски плод. Без страх от нелечими заболявания. Черноморската мида бе ед-накво достъпна, евтина и надеждна храна за богати и, бедни. Ни-кой не се надсмиваше чрез инструментариума на науката над лаика-консуматор. Отпращайки го да консумира мидичката "Пя-съчник" в недалечна перспектива. След като е провеждал десетилетия под ред опити за култивиране на "Митилус Галопро-винциалис". Може би прекалено успешни. От научна, но не и от търговска гледна точка. Скаридите, наричани от народа "Морски Череши" поради техния характерен червен цвят подир кухненска обработка, бяха обичаен ресторантски деликатес и, присъстваха на седмичните пазари на Варна, където се продаваха на парче. Днес, те са окончателно изчезнали и, това е един от приносите на Девнен-ската Низина. Пътникът от столицата; командирован за някой-друг ден в про-винцията за да постави държавните работи в ред, а коман-дировката му обявена в "Държавен Вестник" тридесет дни пред-варително; купуваше призори на гара Белослав някой варен езерен рак с размери на птица. А, мустаците на рака про-дължаваха да се влачат подир влака, чак до самата гара Варна. Последната двойка от подобен вид, лесно е да се открие зад стъклените витрини на аквариумите резервоари. Ако ли пък вече отсъства, налага се да се направи внос. Винаги има научни работници готови за задгранични коман-дировки.
УЛОВЪТ НА КАЛКАН, поставен под контрола на държавата едва отскоро, се измерваше с разкрачи. Балтийският дълбоководен трал все още не бе въведен като стандартен риболовен инструмент заедно с прословутите стоманени рекета. И, нека да не упрекваме турските калканджии, които традиционно ловуват пред Калиакра. Техните мрежи са онзи класически инструмент, който хваща калкана без да наруши непоправимо морската придънна биота, без да порази хвърления хайвер.
ПРИКАЗКАТА за заседналия в устието на река Камчия кит, не е достоверно потвърдена. Може би именно поради липса на морски летописци с нашивки. Или именно поради наличието. Трябва да е била заблудена поради старост моруна. Мощни и злобни, тези риби и до днес слизат заедно с Румелийското Течение от устието на Дунав подир хвърляне на хайвер. Дали им е все едно? Дали подозират в какво и къде хвърлят скъпоценното, което създават по всевечната приумица на Майката-Природа?
КЪМ СРЕДАТА на четиридесетях години, когато борсовата практика вече е добре утвърдена, на пазара се предлагат няколко десетки вида морски риби, ловувани край бреговете на страна под военен режим и окупация. Между които и Черноморския Тунец, достигащ дължина над 4 метра и тегло над 500 килограма. (Ето защо, разказите на съвременни риболовци за невероятни морски чудовища може да излязат докрай точни. Рибарите отдавна не са виждали нещо по-едро от Цаца.) Независимо от военния режим, разрешенията бяха повече от възбраните, които се брояха на пръсти. Индустрията не изливаше потоци замърсена с химически отпадъци води на най-посещаваните плажове пред Аспаруховия Вал. Все още съществуваха старци умеещи да разговарят с делфини и, да гадаят по полета на птици. Оглеждаха се за първолаци. На които да предадат онова което знаят или подозират, за Великолепното Благодатно Черно Море. Но, такива вече нямаше. Тоталитарната Машина бе обхванала в безумно безсмислено обучение мало и голямо. Натъпквайки му в главата всичко онова, от което никой никога не бе имал някаква полза. Освен, губене на ценно време за Живот. Всякакви легенди и поучения се считаха за корени на отминала епоха, която няма да се завърне никога. На старците-маримани не им оставаше нищо друго, освен да хлипат заедно с шума на морето. А подир това, сами да легнат в гроба...
ЧОВЕКЪТ СЕ ОПИВАШЕ от високопарни приказки на едро. От внедряване на невиждани за тези брегове промишлени съоръжения. От безумно натоварване на бреговата ивица с какво ли не строителство. Решен да постигне всякакъв напредък. МАКАР ДА ОБИТАВА ВСРЕД ЕКСТРЕМЕНТИ. Резултат на най-необуздана инвазия от пълен комплекс всевъзможни производствени дейности. С които, за кратък период от време, бе наситена почти Цяла Източна Европа. С единствена цел глобална стабилизация. Стабилизация на доларовата парична система. Подобно опиянение, никога не остава без ответ.
Защото Потопът започна.
Свлачищата по крайбрежието и навътре всред страната, ежедневната консумация на вредно замърсена питейна вода, вкарана в нормите единствено чрез "констативни" протоколи, напомнят отново и отново.
Потопът започна...
Потопът започна...
Потопът, който Човекът реши сам да разбуди...
Машината за правене на пари...
ПО ОНОВА НЕ ДОТАМ ДАЛЕЧНО ВРЕМЕ, превърнатите в сгурия въглища не тровеха морето. Те се превръщаха в пясък. Нищожните постъпления от машинно масло лесно емулгираха, за да се изпа-рят и разложат. Черният дим от параходните комини се попиваше от някой случаен облак. В началото на века, парата започна да бъде измествана от двигателите с вътрешно горене. Някой си бе втълпил, че тези нови машинарии са значително повече иконо-мични. И, войната с ветроходите продължи на общо основание. Който от тях не отиде на морското дъно, остана зарязан на някой самотен пристанищен морски пирс. За да дочака наши дни. Та да бъде превърнат в музеен експонат. Едва понастоящем човекът се обръща отново към ветрилата. Той си припомня, че съществуват неизползвани природни ресурси, които все още не могат да бъдат изцяло унищожени. И, строи свръхлуксозни пътнически кораби под ветрила. С надежда, за компютъризирана ветроходна епоха. Какъв наивитет. Кой би могъл да кондензира ресурс подобен на вятъра?
В НАЧАЛОТО НА НАСТОЯЩИЯ ДВАДЕСЕТИ ВЕК, в затворените заливи и пристанищни акватории, започват да се наблюдават непознати до това време процеси. Към 1913, въз основа на "Закона за Пристанищата на Обединеното Кралство", губернаторът на Австралия започва да налага строги глоби за изхвърляне в прис-танищни води на петрол, нефт или спирт. Тази полумярка ще остане навярно първа, но не и единствена, в обичайната пристанищна практика на Новото Време. И, когато странният кораб "Фарадей" хвърля котва във Варненския Залив, за да свърже Варна със Сева-стопол с презморски телеграфен кабел, корабът няма никакви екологически проблеми в един неотдавна изцяло отомански град.
ПО ВРЕМЕ на ранното промишлено развитие, продължило по нашите брегове едва ли не до днес, Черно Море бързо и ефективно пречистваше незначителните количества градски отпадни води. Река Дунав не изхвърляше несметни количества отпаден сток и, смет. Реките сами укрепваха лесно пропадащия морски бряг, изнасяйки и разполагайки по дължината на 378 150 метровата брегова ивица на страната Полагаемото, съгласно сметките на Природния Брегови Самозащитен Механизъм. Неизяснен и понастоящем, независимо от твърде задълбочените изследвания. Независимо от наличието на какви ли не изследователски формации. Които предпочитат принос в световната наука, наместо в националната наука и практика. Главният хранител на Черно Море, река Дунав, все още не бе обяздена от човешка лакомия за енергия и промишлени блага, с оглед лесна и бърза печалба. Реката, разделила Североизточ-на Европа на две по каприз на Природата, все още не доста-вяше в Черно Море кораби фантоми от вида на злополучния м/к "Петерсберг". Който се спусна по реката в началото на осем-десетях години, за да навлезе в български териториални води с неизяснено количество лабораторни отпадни продукти от препарати за борба със СПИН. Умело замаскирани с нефтопро-дукти. Точно по време, когато вертолетния мониторинг на Коми-тета за Опазване на Природната Среда при Министерски Съвет - София, с база Варна, бе внезапно свален от дозор. По онова исторически далечно време, може би не така
благодатно, но далеч повече почтено, пасажерите на малкото морски и речни плавателни съдове се брояха на пръсти. Вода се пиеше от дървени бурета. Празните бутилки с обедното вино на екипажа, се прибираха и съхраняваха. За да бъдат ползвани многократно. Варненци бяха богати на лозя, днес разточително унищожени от безумния ищах за Имот в Града. На всяка цена и, завинаги. Кюмюрът, дървените въглища от Лонгоза и Балтата, две свещени за християни и мюсюлмани гори, най-значителния износ от Варна и Пиргос за Истанбул и Пирея, се пренасяше в чували от зебло. Подир разтоварване на стоката, хамбарите грижливо се премитаха. Нищо не се изхвърляше в морето. Остатъците от кюмюр се разпределяха между тайфата. Не поради цинцарлък. Заради традиция.
Делфинът, все още се биеше с харпун. Повече за кеф. Все по-често за храна. Докато се стигне до страшния разбой на кървавия отстрел. Защото имаше години, когато рибата кой знае защо бягаше навътре в морето. Както имаше години, когато рибата излизаше обезумяла на брега. Такава година бе есента на 1943, когато цяла Варна, а заедно с нея и евакуираните тук столичани, излезе сред нощ на брега за да прибира с голи ръце в газени тенекии и плетени кошове, безплатно дарена от морето риба. Този неочакван Дар Божи направи цената на рибата да слезе под нулата, докато цената на солта се повиши стократно.
В КРАЯ НА МИНАЛИЯ ВЕК, но не по неговата мнима романтика въздишаме ние, ивичестият кит навестяваше и Черно Море. През 1880 той излезе при малкото селце Кабулети недалеч от Батуми, при самия дървен пристан. Жителите на селцето хванаха пла-нините. Никога не бяха подозирали, че съществува такова огромно морско чудовище. Селяните отправиха молитва Богу и, депеша Императору Всеросийскому. Драгуните не закъсняха. С дружен залп, видяха сметката на бедното животно. Решило, кой знае защо, да проникне в апендикса на Световния Океан наричан още преди хилядолетия от древните меоти Темарин. Което отново означава Черно Море. Имената на хората ли са само орисия, или изобщо?
Щом драгуните се върнаха в казармите, селските псета се заеха. Както винаги, учените дойдоха с много голямо закъснение. Все пак успяха за спасят скъпоценния скелет. Днес, той би могъл да се види в Природонаучния Музей на Тбилиси. Всичко това ме кара да си мисля, че историята с онзи митичен кит излязъл преди години в устието на река Камчия, няма да е единствено рибарска лакърдия. Само че, как така се е разминал с квалифициран отстрел? Трябва доста мощен да е бил този кит. Не вярвам да е същия, който някога се демонстрираше в една циркова шатра. Но, какво ли не измисля човек, какво ли не...
ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ, тюленът-монах тръбеше гръмко пора- ди самота в скалите под Калиакра. Твърди се, че през 1834, по неизвестни причини, които биха могли да се обяснят единствено с т.н. медитеранизация на Черно Море, той напуска своите традиционни убежища под нос Никита в Южен Крим. За да се засели по нашите брегове.
През 1891, по случай откриването на Варненския Павилион на Пловдивското Мострено Изложение, един тюлен бива отнесен с кораб до Бургас, а от там с влака до Пловдив. Където, да бъде експониран в малък басейн насред изложението. Докато предаде Богу дух. Съгласно данни на Световния Фонд за Дива Природа, (фонд който многократно мени своето название) от 1977, общият брой на тези безобидни животни в Черно Море и Средиземноморието възлиза на около 500 броя. От тях в турски води обитават 150-300 глави. И, тъй като избиването на тюлена в Турция по онова време бе твърде интензивно, бе отпусната значителна парична помощ. Щото, това избиване да престане. Чрез заплащане месечна издръжка на местните тюленоловци. Кой като тях...
Не е известно подобна програма да е под контрол за Българ-ското Причерноморие. За което се твърди, че тюлените отдавна никакви ги няма. Последната двойка тюлени трябва да е изтребена от местни далянджии едва към краят на седемдесетях години. За да не нагонват рибата и, да не късат мрежите. И, тъй като в разселването на този биологичен вид има пръст блаженопочив-шият Цар Фердинанд Първи Кобурготски, лесно е да се запи-таме, втори път ли трябва да се възцари, за да бъде поддържан ус-тойчив биологичен ресурс от тези съществени за екологическото равновесие на Черно Море видове.
ФАБРИКИТЕ по крайбрежието, по същество спретнати занаят-чийски работилници, произвеждаха повече за местни нужди. Никой не считаше, че е необходимо да запълва вакуума на чужди пазари. Където конкуренцията винаги е била убийствена. При население от 75 000 души, индустриалните предприятия в град Варна не бяха повече от 65. От това печелеше морето. Неговият естествен еквилибриум. Неразделно цяло със всичко останало в региона на Черно Море и на Балканския Полуостров, а очевидно и на цяла Европа. Проблемът Човек-Машина-Природа-Човек, все още не бе така ярко изразен, както понастоящем. Все още не бе задължително превърнат в глобален проблем Човек-Машина-Природа-Машина-Човек. С единствено предназначе-ние - да се оцелее. Морската биологична станция наричана "Аквариум", притежаваше малък, непретенциозен и плодотворен персонал. Предназначена да изследва проблемите на Бре-говото Море, без да навлиза в Световния Океан. Нейното съвър-шено по структура и архитектура здание будеше възхищението на варненските богаташи. Но никой, - За Бога!, - никой от тях не посмя да се полакоми щото то да бъде перспективно комар-джийско казино. Царят покровителстваше науките и изкуствата. Никога комара...
ВСЯКА МАЙКА, можеше да нахрани челядта си с морски плод. Без страх от нелечими заболявания. Черноморската мида бе ед-накво достъпна, евтина и надеждна храна за богати и, бедни. Ни-кой не се надсмиваше чрез инструментариума на науката над лаика-консуматор. Отпращайки го да консумира мидичката "Пя-съчник" в недалечна перспектива. След като е провеждал десетилетия под ред опити за култивиране на "Митилус Галопро-винциалис". Може би прекалено успешни. От научна, но не и от търговска гледна точка. Скаридите, наричани от народа "Морски Череши" поради техния характерен червен цвят подир кухненска обработка, бяха обичаен ресторантски деликатес и, присъстваха на седмичните пазари на Варна, където се продаваха на парче. Днес, те са окончателно изчезнали и, това е един от приносите на Девнен-ската Низина. Пътникът от столицата; командирован за някой-друг ден в про-винцията за да постави държавните работи в ред, а коман-дировката му обявена в "Държавен Вестник" тридесет дни пред-варително; купуваше призори на гара Белослав някой варен езерен рак с размери на птица. А, мустаците на рака про-дължаваха да се влачат подир влака, чак до самата гара Варна. Последната двойка от подобен вид, лесно е да се открие зад стъклените витрини на аквариумите резервоари. Ако ли пък вече отсъства, налага се да се направи внос. Винаги има научни работници готови за задгранични коман-дировки.
УЛОВЪТ НА КАЛКАН, поставен под контрола на държавата едва отскоро, се измерваше с разкрачи. Балтийският дълбоководен трал все още не бе въведен като стандартен риболовен инструмент заедно с прословутите стоманени рекета. И, нека да не упрекваме турските калканджии, които традиционно ловуват пред Калиакра. Техните мрежи са онзи класически инструмент, който хваща калкана без да наруши непоправимо морската придънна биота, без да порази хвърления хайвер.
ПРИКАЗКАТА за заседналия в устието на река Камчия кит, не е достоверно потвърдена. Може би именно поради липса на морски летописци с нашивки. Или именно поради наличието. Трябва да е била заблудена поради старост моруна. Мощни и злобни, тези риби и до днес слизат заедно с Румелийското Течение от устието на Дунав подир хвърляне на хайвер. Дали им е все едно? Дали подозират в какво и къде хвърлят скъпоценното, което създават по всевечната приумица на Майката-Природа?
КЪМ СРЕДАТА на четиридесетях години, когато борсовата практика вече е добре утвърдена, на пазара се предлагат няколко десетки вида морски риби, ловувани край бреговете на страна под военен режим и окупация. Между които и Черноморския Тунец, достигащ дължина над 4 метра и тегло над 500 килограма. (Ето защо, разказите на съвременни риболовци за невероятни морски чудовища може да излязат докрай точни. Рибарите отдавна не са виждали нещо по-едро от Цаца.) Независимо от военния режим, разрешенията бяха повече от възбраните, които се брояха на пръсти. Индустрията не изливаше потоци замърсена с химически отпадъци води на най-посещаваните плажове пред Аспаруховия Вал. Все още съществуваха старци умеещи да разговарят с делфини и, да гадаят по полета на птици. Оглеждаха се за първолаци. На които да предадат онова което знаят или подозират, за Великолепното Благодатно Черно Море. Но, такива вече нямаше. Тоталитарната Машина бе обхванала в безумно безсмислено обучение мало и голямо. Натъпквайки му в главата всичко онова, от което никой никога не бе имал някаква полза. Освен, губене на ценно време за Живот. Всякакви легенди и поучения се считаха за корени на отминала епоха, която няма да се завърне никога. На старците-маримани не им оставаше нищо друго, освен да хлипат заедно с шума на морето. А подир това, сами да легнат в гроба...
ЧОВЕКЪТ СЕ ОПИВАШЕ от високопарни приказки на едро. От внедряване на невиждани за тези брегове промишлени съоръжения. От безумно натоварване на бреговата ивица с какво ли не строителство. Решен да постигне всякакъв напредък. МАКАР ДА ОБИТАВА ВСРЕД ЕКСТРЕМЕНТИ. Резултат на най-необуздана инвазия от пълен комплекс всевъзможни производствени дейности. С които, за кратък период от време, бе наситена почти Цяла Източна Европа. С единствена цел глобална стабилизация. Стабилизация на доларовата парична система. Подобно опиянение, никога не остава без ответ.
Защото Потопът започна.
Свлачищата по крайбрежието и навътре всред страната, ежедневната консумация на вредно замърсена питейна вода, вкарана в нормите единствено чрез "констативни" протоколи, напомнят отново и отново.
Потопът започна...
Потопът започна...
Потопът, който Човекът реши сам да разбуди...
Явление, което няма срещу какво и, с кого да размени...
The End, Varna,Summer-1978.
The End, Varna,Summer-1978.
Няма коментари:
Публикуване на коментар